— Бедната Хилде. А тя какво каза?
— Какво може да каже? Само да се радва. Вече няма да промива вонящи рани и да спи на сено. Ще и намерят богат мъж, тук или във владенията на баща и. За Хилде не бери вече грижа.
— Тя беше щастлива при нас — тихо каза Долф.
— При тази разюздана орда? Ти пък. „Може би Леонардо е прав и така е най-добре за нея“ — помисли си момчето. Но не беше напълно сигурен. Херцогът не пожела ли да направи нещо за останалите благороднически деца? — попита той.
— Не. Попита ме кои са. Като чу, че са деца на незначителни рицари, не прояви интерес.
Долф поклати глава. Никога нямаше да свикне с огромното съсловно неравенство през този век.
Свършил ли беше детският кръстоносен поход? Долф си мислеше че е така — и се заблуждаваше. Ако някои деца в неговата епоха бяха излъгани така, те щяха веднага да се откажат и да уловят с две ръце възможността да се завърнат. Но не и тези дечица от тринадесети век. Поне повечето от тях.
Защо да се връщат в Германия, където дъждът шибаше земята, зимите бяха дълги и студени и където бяха оставили единствено мизерията си? Едва бе минала и половината от следобеда и от град Генуа пристигна дълга колона от каруци. Те носеха хляб, зеленчуци, плодове, стари дрехи и протрити обувки, тънки завивки и малки разпятия. Вехтории, ала за децата това бяха съкровища. Свещеници и войници от града контролираха разпределението. Те наблюдаваха с учудване децата, които бяха тръгнали с намерението да завладеят Ерусалим. Защото вместо заслепени деца, обладани от религиозен фанатизъм, те виждаха само жилави, разюздани същества, облечени в дрипи или почти голи, със загорели от слънцето и вятъра лица, с яки мишци, изсветлели коси и святкащи очи.
Те разбраха, че трябваше да изведат тази необуздана орда колкото е възможно по-бързо от земите на Генуа. И бяха благодарни на градската управа, че е взела мерки веднага и е успяла да задържи пълчищата извън стените.
След като каруците потеглиха и всички бяха сити, Долф започна да организира с помощта на Йоханис, Леонардо, Франк и Петер обратния поход. И навсякъде се натъкна на съпротива.
Най-вече помощник-водачите нямаха никакво желание да се връщат. Те искаха да продължат по-нататък.
Дали още не бяха проумели, че мечтата за Белия Град беше приказка, която никога нямаше да се сбъдне?
— Естествено, че не искаме да се връщаме — каза Петер, който се присъедини към размирниците — Какво ще правим там? Нищо не ни тегли назад към дома.
— Ние нямаме дом — упорстваше Карл.
— Не искам повече да прося по улиците на Кьолн провикна се Марике.
Долф попримига и потърси с очи помощ от Леонардо. Студентът само се смееше и потупваше Петер по рамото.
В този момент от шатъра излезе Николас. Дали бе разбрал какво е настроението в лагера? Децата очевидно бяха забравили вече за яда си към пастирчето. Изобщо тези деца забравяха твърде бързо. Още щом се появи той в закърпените си бели дрехи (този път без ризница), те почтително се отдръпнаха, както винаги.
Николас все още носеше колана на Каролус. В ръката си държеше разпятие. Беше му необходимо да събере цялата си смелост и подобаващо достолепие, за да излезе пред децата. Страха в сърцето си той се мъчеше да скрие под гордото държание и вирнатата брадичка. Долф веднага изтича до него и му подаде ръка. Те останаха така пред децата, много от които още гризяха комат, ябълка или шепа ядки. Марике даде на пастирчето половин хляб, който той прие с лек поклон. Наоколо настъпи тишина.
Николас не бе така сериозно ранен, както се опасяваше Долф. Предния ден ризницата бе запазила гърдите и ръцете му. Ноктите на побеснелите деца бяха издрали и изподраскали лицето му, по челото му минаваше кървав белег, едното му око бе подуто, дясната буза беше огненочервена и отекла — но това бяха дреболии.
— Деца — поде Николас — моята представа за това, което стана, не се сбъдна. Мислех си, че Бог ме е изоставил. Но Бог отказа да стори чудо пред една детска войска, сред чиито войни има подлеци, търговци на роби и мошеници. Чух, че Анселмус е мъртъв. Разбрах, че Йоханис има намерение да се върне в Германия с всеки, който го тегли към къщи.
Вие всички чухте думите на генуезките управници. Който иска, може да си ходи. Аз също чух, че Анселмус ни е подмамил към друго море и че Ерусалим се намира край други води, на изток от тук. Затова — слушайте добре — който не иска да продължи, може да остане в Генуа или да тръгне на север с Йоханис. Но който от вас желае да види Ерусалим, нека да ме последва. Защото аз ще поема на изток, където Бог ще разтвори морето пред нас!
Долф онемя. Особено когато хиляди деца изреваха, пощурели от радост: