— Николас, тръгваме след теб!
Какво окриляше тези деца? Все още приказката ли? О, не… надали вярваха в това. Те просто не искаха да се връщат. Прелестите и трудностите на живота на открито бяха придобили за тях особено очарование. Те виждаха света! И този свят бе по-голям, по-обширен и по-неочакван, отколкото са могли да предполагат. Месеци наред животът им се състоеше единствено в придвижване напред с крайна цел една мечта. Те искаха да продължат този път, докато стигнат края на света или на живота си.
Така детската войска се разпадна. Част от най-малките наистина искаше да се върне и на следващия ден се събра пред градските порти, предвождана от Йоханис и три благороднически деца. Не повече от стотина избраха Генуа.
За най-голямо учудване на Долф, обратно поеха предимно стадните животинчета, най-малките и глупавите. Но не и Тис, който все още искаше да прогони сарацините, не и Франк, Петер, Фрида, Берто, Карл или Марта…
Напразно засипваше Долф любимците си с аргументи.
— Но, Марике, какво може да ни предложи Италия? Морето на изток ще се отвори, колкото се отвори и това.
— В Кьолн ли да се връщам? — тъжно попита момичето — Защо?
Долф изпъшка. Малката Марике нямаше нищо, за което да си ходи.
— Остани тогава в Генуа, постъпи на работа при Хилде, като камериерка или нещо подобно. Хилде ти е приятелка, ще те закриля. Марике поклати глава.
Тя със сигурност не искаше да остава в Генуа, този голям град щеше да прилича досущ на родното и място: тесни улички, площади с църкви и безразлични хора, които избягват многобройните просяци с погнуса. И тук тълпи, крадци, опасности и малко любов към ближния. Богатите генуезци бяха събрали пари и храна за войската, от която искаха да се отърват възможно най-бързо. Заради самите себе си се погрижиха те за бедните, подведени деца — а собствените си бедняци отритваха и оставяха да умрат като кучета.
— Ако Николас продължи, ще продължа и аз — твърдо заяви тя.
— Ами аз? — изпъшка Долф — Какво да правя аз?
— Мислех си, че ще ходиш с Леонардо в Болоня.
— Леонардо смята първо да отиде при родителите си в Пиза. Едва догодина ще ходи в Болоня.
Решението на студента временно да остане при детската войска изпървом изненада силно Долф. Леонардо обясни лекомислено:
— От години не съм виждал семейството си. Сега, и без това съм наблизо, ще отида да поздравя майка си. Дали наистина беше така?
Долф не можеше да разбере младия мъж. С времето той се бе убедил, че през средновековието хората често говореха едно, а мислеха обратното. Особено пък италианците! Досега не бе почувствал Леонардо да изпитва носталгия. Дали студентът не искаше да изостави децата заради Марике?
— Остани тогава при нас — замоли се Марике. И Долф кимна. Изборът му не беше голям.
Войската, която навлезе отново в Апенините, наброяваше близо пет хиляди деца. Все още внушителни размери, срещу които планинците не можеха да предприемат кой знае какво. Тъй като обратно на север бяха тръгнали предимно най-малките или обезкуражените, добре или силно разредената войска изглеждаше по-могъща от когато и да било. Малки бандити, способни на всичко в отчаянието си, минаваха през страната под италианското слънце: бракониерстваха, ловяха риба, пееха и се влачеха, понеже вече нямаше кой да ги пришпорва.
Дом Тадеус вървеше с тях. От благородническите деца бяха тръгнали две: Матилде, едно разглезено момиче, което смяташе, че трябва да стане кралица на Ерусалим, след като Хилде е останала при херцога в Генуа. И Бертолд, най-малкият син на обеднял рицар. Едно невероятно плахо дете, което не смееше дори да се върне вкъщи и бе избягало от замъка на баща си само от страх заради по-големите си братя. И затова то продължи с децата мълчаливо, свито и обезсърчено.
Така те навлязоха в Тоскана. Начело вървеше все още Николас, всепризнатият предводител. След него, в неравни редици, идваха децата — разпасани, грабещи или просещи. Докато се намираха в рядко населената хълмиста област, те правеха всичко, което им хрумнеше. Крадяха кози, пилета, прасета. Беряха жито от нивите, ябълки от дърветата. Понякога се сбиваха кой да води някоя група. Не признаваха ни закон, ни забрана. Присмиваха се на разярените селяни и строгите рицари, на възмутените търговци и напътстващите ги селски пастори. Те се чувстваха силни и непобедими; всеки от тях беше въоръжен. Бяха разработили известна тактика, от която дом Тадеус изтръпваше, а Долф се развеселяваше. Щом наближаха някой град или гъсто населена област, те сякаш забравяха дяволиите си и на минутата се превръщаха отново в светите дечица, тръгнали за Ерусалим. Скръстваха ръце, вървяха с поглед, отправен към небето и пееха химни. Изведнъж придаваха на детския кръстоносен поход оня трогателен вид, който се описва в книгите по-късно. Правеха страдалчески физиономии и насочваха вниманието на уплашените граждани към дрипите и празните си стомаси. Преувеличаваха ужасите на похода, разиграваха комедии с изтощението си. Това разчувстваше силно жителите на прекрасната Тоскана. Те с охота даряваха децата с хляб и лакомства, носеха им бъчви с прясна вода и пушени бутове. Мислеха си, че слуховете за ордата от плячкаджии и бракониери са неверни. Тези деца бяха наистина вярващи, проникнати от свещен огън. Кой ли беше измислил тази тактика? Не бе възможно на всички да е хрумнала една и съща мисъл! Долф подозираше, че Петер е инициаторът. Той беше достатъчно умен и безсъвестен …Едва бяха подминали градчето и в детската войска се връщаше ваканционното настроение. Това се казваше живот! Те вкусваха сладката свобода в топлите ветрове, които вееха над хълмовете. Слънцето ги грееше. Украсени с венци от цветя, не познаващи вече никакъв страх, шумни и палави, те вървяха напред, все напред. От време на време стигаха до някое място, чиято красота трогваше дори тези равнодушни средновековни човечета. Езерце с идилични брегове. Или поток, който лъкатуши през естествени ливади, покрай гористи хълмове. Тишина, цветя, птички, подплашени животни. Ех, да можеше да останат тук до края на живота си! Защо да ходят в Ерусалим? Това беше раят…