И тогава сто-двеста деца оставаха да строят колиби, да ловят диви кози и да ги опитомяват, за да започнат нов живот. Дали тези поселища имаха шанс да просъществуват, Долф не знаеше. Понякога се съмняваше, друг път му се искаше самият той да остане на някое такова място, да организира селото, да направи, от него каквото трябва… Но заселващите се вече нямаха нужда от него. През дългите месеци на скитничество те се бяха научили да се грижат за себе си. Макар да им се струваше, че лятото в тази страна никога няма да свърши, те носеха със себе си от север спомена за продължителни, сурови зими, за глад и студ. Може би и в райската Тоскана щеше да настъпи зима, затова начаса започваха да се въоръжават за отпор. Строяха хижи и обори, ограждаха новото селище с палисади, запасяваха се с храни. Ако някога са мързелували вкъщи, то по време на похода се бяха отучили да безделничат. Работеха здраво и с радост, защото го вършеха за себе си.
Но децата бяха пленени и от градчетата по хълмовете, заобиколени с ров. Те блестяха на слънчевата светлина замечтани и въпреки това горди. Жителите им живееха, както те искаха, сами се управляваха, често се караха е други градчета, заставаха на страната на папата или на краля, когато двамата владетели за пореден път се хванеха за гушата, но никога не се отказваха от независимостта си и едно попълнение на войските нямаше да им бъде излишно. Градовете на Италия и най-вече на Тоскана бяха във възход. Гражданите имаха самочувствието на свободни хора, заслужаващи почит. Те усилено строяха манифактури, разширяваха търговията си, търсеха нови извори на благоденствие. Всички бяха увлечени в настъплението. Силните мишци, чевръстите ръце, смелите сърца и свежата млада кръв бяха добре дошли. Много деца не устояваха на съблазнителните предложения и оставаха.
Детската войска видимо оредяваше. Николас сякаш не забелязваше това. Той мечтаеше за Белия град на изток и не виждаше, че тази приказка почти не занимаваше вече умовете на последователите му. От време на време те се загубваха — но какво от това? Долф се надяваше да не стигнат скоро Пиза, защото там трябваше да се сбогува с Леонардо. Но, макар и не скоро, те все пак стигнаха.
Само преди година Долф бе посетил Пиза с родителите си по време на едно пътешествие през ваканцията. Тогава прочутият град го бе разочаровал. Той представляваше едно невзрачно селище, не по-голямо от Вурден. Стотиците хиляди туристи отиваха там главно, за да видят известната катедрала, по Площада на чудесата обикаляха само приходящи, които после продължаваха пътя си. Защото Пиза не можеше да им предложи нищо друго.
А сега! В началото на тринадесети век Пиза беше международен център, по-могъщ от Флоренция, по-голям от Рим, по-оживен от Генуа. Катедралата вече бе построена заедно с наклонената кула. Бастионите и крепостните стени се издигаха в пълния си блясък и слава, а не като сънливи останки от велико време, както в епохата на Долф. Той беше омаян. Какъв град! Леонардо настояваше приятелят му също да остане и да се възползва от гостоприемството на семейство Фибоначи. Предложението беше доста примамливо…
— Ами Марике?