— Но и тя ще остане при нас. Не зная дали ще мога да изоставя детската войска …
Това обаче не беше единствената причина за отказа на Долф. Той беше очарован от Италия на тринадесети век. Разликата с Италия, която познаваше от ваканциите с майка си и баща си, беше невероятна. Тази страна бе по-красива, по-девствена, по-интересна. Сред хълмовете на Тоскана човек можеше да се натъкне на руините от някоя римска вила или да се изправи пред полуразрушен храм. Реките бяха по-бистри и незамърсени. Пътищата — тесни, побелели от прах предлагаха безброй изненади. По хълмовете се издигаха горди замъци или малки, независими градове. По склоновете пасяха стада овце и кози, горите обитаваха безкрайно много птички. Нямаше рев на реактивни изстребители, бръмчене на коли, тракане на машини. Цялата страна излъчваше спокойствие, тишина и музика. Хлябът бе по-вкусен и от най-скъпото тестено лакомство през двадесети век. За по-фин вкус от този на дивите пуяци от дъбовите гори Долф не бе и мечтал! По цял ден чуруликаха птички, цвърчаха щурци, пееха селяни. И само на миля отново пълната тишина на летния ден с неподвижни борове, разцъфнали склонове, хиляди пеперуди, пчели, бръмбари. Жужаща, успокояваща тишина, която беше напълно непозната за Долф и го омайваше.
Той вече не можеше да замени с нищо свободния живот на открито, дори за изкушенията на Пиза. Нищо че беше могъщ център, невероятно красив и жизнен: той си оставаше един средновековен град с отблъскващи контрасти, пълен с плъхове, гад, просяци и мошеници. Намесван през някоя и друга година в нови и нови войни. Надменни и безсрамни бяха жителите му. Това не беше град, в който човек се чувства у дома си.
И така, двамата приятели с мъка си взеха сбогом. Марике си поплака и изхлипа:
— О, Леонардо, колко ще ни липсваш!
Петер и Франк мълчаливо стиснаха ръка на студента. Берто го прегърна и попита:
— Ще си спомняш ли понякога за Каролус? — и децата продължиха пътя си напред, все напред. През блесналите хълмове, през блата и гори, на югоизток.
Колко ли бяха останали? Най-много две хиляди. Голяма част се бяха заселили в Пиза. Немалки групи се отправиха към Флоренция, на два дена път, тъй като се бе пръснала мълвата, че там се готвят за война и ще имат нужда от работна ръка. За кратко време цяла Средна Италия се напълни с групи от германски деца, които говореха на развален тоскански и търсеха работа храна, подслон. Те бяха прибрани бързо и се сляха с местното население. В края на септември до провинция Умбрия стигна една малобройна войска от около хиляда и петстотин дивачета — гладни, готови на всичко.
20. В КЛОПКА!
Войската от професионални скитничета взе да се сблъсква с трудности. Лятото наближаваше края си, реколтата бе прибрана, селяните и рицарите защитаваха хамбарите си с мечове и вили. Овошките бяха обрани. Господарите на замъците излизаха на лов с огромни дружини и тежко на децата, ако ги хванеха да бракониерстват в горите или по хълмовете! А и подплашените от многобройните хайки животни не можеха да бъдат уловени толкова лесно. Детската войска отново изгладня.
Но, боже, през каква прекрасна страна минаваха. Полегати хълмове, покрити с цветя. Димящи стърнища и обагрени в бледожълто дървета, които блестяха на слънцето. Прозрачно сини езерца, където вече се събираха прелетните птици. Умбрия в късно лято — това беше раят. Долф не можеше да се насити да гледа, защото след всеки завой на прашния път се разкриваше нова панорама с невероятна красота. Той напълно бе забравил за празния си стомах.
Като скъпоценен камък искреше Тразименското езеро сред възвишенията. Децата бяха чували, че в него има много риба и не е трудно човек да го открие. И те стигнаха там след кратко объркване. Хиляда и петстотин деца, особено ако са изгладнели, все още представляват внушителна военна сила — така мислеше и графът на Тразимено.
Защото граф Лудовико Тразимено беше във война с град Перуджа и освен това трябваше да се справи с бунта на селяните си. Разгневен, задето е притиснат от две страни, владетелят бе изпратил един наказателен отряд да даде добър урок на непокорните крепостни. Димящи колиби, сринати хамбари, едно избито стадо трябваше да покажат на размирниците, че с господаря на Тразимено шега не бива! Но това не можа да смаже въстанието. Селяните съзнаваха, че с настъпването на зимата бяха загубени, ако не получеха помощ отвън. Затова се съюзиха с Перуджа. Жителите и управата на града не желаеха нищо така силно, както падането на Лудовико, тъй като владетелят на Тразимено им бе отнел правото да ловят риба в голямото езеро, а освен това вземаше мито от търговските кервани, които сновяха между Перуджа и Флоренция.