Рано сутринта започна злощастието им. В края на гората, западно от вдадения навътре нос, се появиха селяните — доста повече от сто. Гневни, решителни и въоръжени до зъби с пики, вили, ножове, стрели. И тояги. Те излязоха от сянката на храстите и спряха — изглеждаше, че чакат нещо. Или може би искаха да останат извън бойния обсег на замъка, в началото на носа? Децата учудено разтъркаха очи и се разтичаха обезпокоени. Какво означаваше появяването на тази въоръжена орда? Дали селяните се бяха насочили срещу детската войска? Но от юг се появи нова заплаха. Оттам се зададоха немалко войници на кон — с мечове и копия, надянала ризници. Следваше ги пехота — с пики и лъкове. Тежки волски каруци теглеха обсадни машини. Не след дълго тази войска отряза носа откъм юг — и така децата попаднаха в клопка. Естествено, Лудовико бе видял всичко. Благородникът се изкачи със злорада усмивка на бойниците и огледа обсадата. Носът беше изолиран херметически, да се измъкнеш бе невъзможно, но враговете му сигурно си бяха помислили, че сънуват, виждайки замъка, който тъкмо са се канили да щурмуват, ограден от хиляда и петстотин добре въоръжени деца! Един невероятен буфер, какъвто нито селяните, нито перуджанци бяха очаквали да видят. Лудовико се смееше от сърце. Той разположи войни по бойниците, във вътрешния двор жените варяха казани с катран и вода. Тримата тържествено приети гости лежаха в подземията зад зарезени, здрави като желязо врати. Лудовико бе помислил за всичко. Между зъберите се появи един военачалник и се провикна надолу към уплашените деца:
— Кой ви е водач?
— Берто! — изпищяха някои.
— Рудолф! — креснаха други. Защото военачалникът говореше развален немски, а те веднага го бяха разбрали. Извикаха Долф, Берто и Франк и ги доведоха достатъчно близо, за да чуват.
— Вие ли сте водачите?
— Не — провиква се Долф нагоре — Това е Николас.
— Той и останалите двама засега са затворени. Ще ги задържим като заложници. Ще ся ги получите живи при условие, че първо прогоните обсадниците. Отначало Долф не повярва на ушите си. Няма Лудовико смяташе да използва децата като буфер? Какъв подлец! — мина му през ума. Той направи с ръце фуния около устата си и извика:
— Не ви разбирам! Огледа се безпомощно и повика Петер. Това беше вече прекалено! Не можеше да жертва децата, дори те да бяха готови да си проправят път със сила. Вярно, бяха войнствено настроени, но всичко щеше да свърши с кървава баня, а и кой можеше да гарантира, че тримата заложници са още живи?
Военачалникът между зъберите повтори посланието си. Чуха го не само Долф и приятелите му, но и стотици други. От тълпата се надигна рев:
— Взели са нашия Николас като заложник! Те не се тревожеха толкова за двете благородничета. Но Николас бе един от тях. Николас им беше скъп. Макар че се бе провалил в Генуа, те не искаха да се разделят с мисълта, че едно дете на крепостни беше достойно в Божиите очи да ръководи кръстоносен поход. Николас бе нещо повече от предводител, той беше символ на отритнатите по земята, които Бог ценеше наравно с кралете и благородниците.
— Трябва да обмислим предложението ви — провикна се Долф нагоре, след което се обърна. Петер, Франк, Берто и много други — те го бяха наобиколили и го гледаха с надежда. Как му липсваше сега Каролус, находчивият. И Леонардо, невъзмутимият!
— Какво да правим? — отчаяно попита той.
— Ще се бием — навъсено отвърна Петер — Но не срещу войската зад гърба ни. Трябва да нападнем замъка и да освободим Николас. Долф поклати глава. Нямаше никакво желание да заповядва на повече от хиляда деца да си разбият главите в дебелите стени на замъка.
— Да преговаряме с обсадниците — предложи Франк. Берто тревожно погледна през рамо.
— Вече се подреждат и оправят машините си. Всеки момент може да нападнат.
— Значи нямаме време за губене — реши Долф. Трябва ми прът и бяло знаме. Марике, Фрида, идвате с мен.
— Остани тук — уплашено извика Марике — Ще те убият.
— Ще убият всички ни, ако не се опитам да им попреча — логично отбеляза Долф. Тъй като един парламентьор не бива да бъде въоръжен, той пъхна ножа си във вълнената подплата на якето и го облече. Фрида взе бялото знаме. Разтворил празните си ръце, следван от Марике, Долф крачеше зад Фрида към струпаната войска в началото на носа. Той се страхуваше. Един от перуджанските вождове пришпори коня си, доближи се на половината път и изгледа Долф строго.