— От замъка ли идваш? — попита той на тоскански. Вест ли носиш от Лудовико? Знай тогава, че той трябва да се предаде безусловно. Да преговаряме не щем.
Долф не разбра и половината от казаното, въпреки уроците на Леонардо, в които Марике също бе проявила голямо усърдие. Затова и бе настоял тя да дойде. Но той схвана приблизително смисъла. Седмици наред се скиташе из Италия и всеки ден научаваше нови думи. Човек започва да разбира един чужд език доста бързо, виж, говоренето е друга работа. Той вдигна умолително ръце.
С мъжа заговори на развален тоскански, примесен с немски и латински думи:
— Намеренията ви към графа не ни засягат. Ние сме кръстоносци, само деца, и сме тръгнали към Ерусалим. Лудовико ни подмами в тази клопка. Сега иска да пробием обсадата ви. А ние не желаем. Не воюваме срещу християнски рицари.
Дали го беше разбрал предводителят? Дали бе поласкан от наименованието „християнски рицари“? — защото се виждаше, че не беше нещо повече от стотник. Той продължаваше да гледа децата мрачно и недружелюбно.
— Единственото, за което ще ви помоля — рече Долф примирено и почти умолително — е да пуснете децата свободно да се изтеглят.
— Ти кой си? — сряза го мъжът.
— Името ми е Рудолф Веха ван Амстелвен. Идвам от графство Холандия. Това е Марике, сестричето ми. А това е болничната сестра Фрида.
— Нямаш вид на син на благородник — презрително изръмжа стотникът.
Това означаваше: в износеното си яке и изтъркани панталони Долф изглеждаше като просяк.
— Аз съм беден поклонник, господарю, като всички тези деца.
Марике сключи ръце и вдигна големите си сиви очи към войника. Смелчагата я изгледа и на грубото му лице се изписа нежност. Може би самият той имаше дъщеричка на около единадесет години…
Мъжът явно се двоумеше. Той погледна над главите на тримата към децата в подножието на замъка, които чакаха, притиснати едно в друго, и се молеха мисията на Долф да завърши с успех. Но с тоягите, лъковете, копията и стрелите видът им не беше от най-миролюбивите.
— Откъде да знам, че не сте в съюз с Лудовико и че това не е хитрост, за да отвлечете вниманието ни и графът да може да се измъкне? — прогърмя гласът на стотника. Долф си пое дълбоко въздух.
— Пуснете ни на групи — помоли той — Не вярвам да сте тръгнали на война, за да се биете срещу деца. Вашият враг е граф Лудовико — но той е и наш враг. Подлъга ни със сладки приказки и престорено гостоприемство. Иска да ни използва като буфер. А ние не искаме. Ние сме мирни кръстоносци и поклонници. С политика не се занимаваме.
Този разговор му напомни първата среща с Леонардо, когато му беше толкова трудно да говори среднонидерландски. Той с мъка произнасяше усукания средновековен италиански, често си търсеше думите и се боеше да не би понякога да каже нещо, което не мисли. Можеше и да го изговори неточно… Но военачалникът явно го бе разбрал. Защото се изсмя подигравателно.
— Не вярвам в мирните помисли на тази детска войска. Каквото съм слушал досега не е било толкова мирно. Вие сте обикновени малки разбойници. А и да се биете умеете!
— Опасностите по пътя бяха големи, генералисимо — сериозно отвърна Долф. Званието генералисимо явно достави удоволствие на стотника.
Тогава от групата селяни, наредени край войската на Перуджа, се отдели един напет мъж и се приближи към парламентьорите.
— Моите хора искат да знаят кога ще нападаме съобщи той, докато оглеждаше недоверчиво трите деца.
От диалекта му Долф схвана още по-малко неща, но разбра думата „нападаме“, а и мъжът ръкомахаше към роптаещите селяни и към замъка, като гледаше въпросително стотника на коня.
— Чакайте! — смъмри го водачът — Като стане време, ще дам заповед.
— С преговори няма да се разберем — скептично каза селянинът — Искаме главата на Лудовико.
— И аз я искам и си затваряй устата. Да не би да смяташ да тръгнеш срещу деца, а?
— Бамбини? — Селянинът изсумтя презрително. Хубави деца! Като напаст от скакалци се спуснаха върху земите ни и каквото беше останало от Лудовико, тези малки диваци го окрадоха! Моите хора ги мразят не по-малко от тиранията на графа.
Долф разбра няколко думи — антипатията и омразата, думата „окрадоха“, и проумя, че нещата отново се обръщат против тях. Той бързо сключи ръце.