Начаса се спуснаха и селяните. При вида на господарските ездачи, които бяха опустошили дворовете и селата им само преди седмица, всички загубиха самообладание. Те се втурнаха напред с диви крясъци, като разблъскаха грубо децата, препречващи се в краката им. Долф се обърна и перде падна пред очите му. Първият ездач почти го бе настигнал. Забравяйки за всичко наоколо, момчето извади ножа си и улови летящия кон. Стоманеното острие се вряза дълбоко в гърдите на животното, което изцвили и се изправи на задните си крака. Предните сигурно щяха да смажат момчето, ако в този момент не го бе дръпнал един селянин, докато четирима други смъкваха ездача от седлото. Сблъсъкът между войниците на Лудовико, въстаналите селяни и перуджанци беше страшен. Върху носа настана пълен хаос, тъй като притиснатите деца, останали между биещите се, грабваха каквото им паднеше: парчета от строшени мечове, собствените си ножове, клони и сопи. Те се улавяха на гроздове за краката на ездачите и ги смъкваха от конете им. Пречеха на всички, но се биеха като лъвове. Бяха видели, че Рудолф ван Амстелвен пада и искаха да отмъстят за него.
А Долф не беше мъртъв, нито дори тежко ранен. Бяха го спасили селяните, които го мразеха. Той бе паднал и имаше голяма опасност да бъде премазан под конските копита. Но никой не го забеляза, когато успя да се изправи отново на крака под прикритието на един съборен кон. Той се огледа отчаяно. Къде ли бе Марике? Не я виждаше. С нож, капещ от кръв, в дясната ръка и с остър камък в лявата момчето си проби път към гората. Всички деца, отървали се невредими, се бяха събрали там, закриляни от дърветата. Мнозина вече дялкаха нови стрели и лъкове, сякаш очакваха всеки момент да им се наложи отново да се сражават за живота си. На самия нос битката продължаваше с нестихваща сила. Постепенно тя се преместваше по посока на замъка.
Бит, раздърпан, с множество кървящи ранички, Долф стигна до края на гората, където го пое Фрида. — Къде е Марике? — изпищя той. Никой не знаеше. Момчето се обърна. Откъм носа прииждаха, куцукайки, все повече деца. Те също си бяха пробили път с бой и това си им личеше. Но Марике не бе сред тях.
Хората на Лудовико не можеха да се справят с превишаващата ги сила на противника и бяха много затруднени от побеснелите деца, които се нахвърляха върху тях като разгневени пчели. Затова те се опитаха да стигнат подвижния мост, но успяха само седмина. Всички други бяха настигнати и повалени. След седемте портите бяха залостени и мостът вдигнат.
Лудовико още не се предаваше, но сигурно му бе ясно, че никога няма да удържи замъка с шепа мъже и нищо друго освен жени и деца срещу три войски. Той събра по бойниците всичко, което можеше да стои, да върви, да се бие и да стреля. Те се опитваха да отбият атаките с вряща вода, горящ катран, запалени стрели и големи камъни. Ожесточени деца преплуваха рова и се хванаха за веригите на моста. Отгоре ги обсипаха със смъртоносни стрели и камъни, ала селяните, забравяйки яда си към детската войска, им се притекоха на помощ и не след дълго дървеният мост падна с трясък. Перуджанци нададоха ликуващи викове и заблъскаха портите с тежки стеноломи. Най-сетне те поддадоха и тогава селяните, децата и войниците нахлуха във вътрешния двор, премахвайки всичко, което се осмелеше да им се опре.
Като видя, че всичко е загубено, Лудовико се опита да напусне крепостта откъм задната страна с лодка, но децата го забелязаха и двадесет малки рибари се хвърлиха в езерото, настигнаха бегълците и обърнаха лодката. С тежкото си въоръжение графът се удави. Десет деца също… Замъкът на граф Лудовико ди Тразимено бе паднал.
Селяните веднага започнаха да плячкосват, но военачалникът на Перуджа успя да предотврати опустошаването на целия замък. Този силен преден пост в езерото можеше да свърши добра работа на града му. Графът беше мъртъв, а повечето от войниците и крепостните му бяха загинали, защото за средновековните войни няколко мъртви повече или по-малко нямаха значение. В подземията на крепостта намериха пленниците — седем селяни и три деца. И десетимата убити. Очевидно в момента, когато Лудовико е разбрал, че детската войска се кани да напусне носа и военната му хитрина не е успяла.
Децата — или по-точно хиляда и двестате останали живи — междувременно бяха устроили нов стан в гората. Там се чувствуваха на по-безопасно място, отколкото на открития нос, станал съдбовен за тях. Засега те не можеха да продължат пътя си, имаха стотици ранени. Фрида и няколко десетки момчета и момичета не правеха нищо друго, освен да превързват, шинират и охлаждат подутини със студена вода. Повечето рани не бяха сериозни. Само някои, но Фрида най-безцеремонно нареди да откарат жертвите в завладяния замък, където те бяха приети веднага. Военачалникът на Перуджа бе възхитен от „мирните, невинни дечица“, които се бяха сражавали с такава стръв и допринесли за бързата и лесна победа.