В това време Долф не беше на себе си. Той обикаляше безпомощно и се хващаше за всеки срещнат.
— Къде е Марике? Къде е Петер?
При вестта за смъртта на Николас и другите две деца реагира едва ли не с безразличие. Пастирчето почти не бе обичал, както например Каролус, Марике или Петер. Но къде бяха те сега? Той се приближи да види купчината трупове на убитите от носа и сърцето му се свиваше от страх. Войниците копаеха гробове. Те погледнаха с любопитство дрипавото високо момче.
— Търсиш ли някого?
— Сестричето си…
Вече бяха направени три дълбоки рова. Един за мъртвите перуджанци, друг за загиналите деца и третият за убитите врагове. Умрелите бяха подредени в три редици и дом Тадеус ги обикаляше с молитви. Но Марике не беше сред тях, нито пък Петер.
Къде ли бяха те, какво им се бе случило? Дали не бяха паднали в езерото и умрели сред водните растения? Дали не бяха се озовали под копитата и обезобразени до неузнаваемост?
Той ги търси часове наред. Взе да помага на войниците да погребват мъртвите, като очакваше всеки момент със страх да открие сред загиналите приятеля или малката си любимка. Дом Тадеус забеляза, че е неспокоен, и хвана да го утешава с известните думи:
— Уповавай се на Бог, сине. Той бди над близките ни. „Как ли не“ — помисли си Долф с гняв. Карл също загина, и Марта, и Матис, рибарят, удави се, когато искаше да попречи на Лудовико да избяга през езерото. А всички тези деца вярваха искрено.
— Когато започна битката, аз мислех само за себе си промърмори той — Побягнах и се сражавах да спася кожата си. А Марике…
Долф се върна в стана едва късно вечерта. Насреща му притича Франк с превързана ръка, но иначе невредим.
— Петер иска да говори с теб, търси те навсякъде. Петер!
— Къде е той?
— При огъня, естествено, с Марике.
За най-голяма изненада на Франк, Долф седна на земята сред клоните и боровите игли и избухна в сълзи.
21. ГРОБНИЦАТА НА СВЕТИ НИКОЛАС
Те отново тръгнаха на път. Това беше единственото, което можеха да правят — да вървят до безкрай. Да се върнат назад бе точно толкова безсмислено, колкото и да продължават напред — освен дето връщането означаваше поражение. Дори сега бяха останали деца, у които не беше угаснала мечтата за Белия град. Но повечето вървяха по навик.
— Дали Бог ще ни изпрати кораби да ни пренесат до Обетованата земя, след като няма да разтвори морето, защото Николас е мъртъв? — попита малкият Тис дом Тадеус. На монаха не му оставаше друго освен да отговори:
— Каквато и съдба да ни отреди Бог, тя ще е добра за нас.
Фрида беше останала в замъка на Тразимено заедно с няколко болногледачи и с тежко ранените. След това щяха да отидат в Перуджа, тъй като бяха заложили живота си за нея. Военачалникът каза, че градът трябвало да им се отблагодари. Той бе харесал сърцатата руса Фрида и и предложи място в собствения си дом. Имаше син…
Труде пое работата на Фрида, подпомагана от Марике, която през изминалите месеци се бе научила да лекува рани доста умело.
Най-сетне децата стигнаха брега на Адриатическо море. Никой не се и опита да прави заклинания На води те. Те просто продължиха на юг по пясъчните плажове, край блата и през хълмове. В морето имаше тонове риба, но трябваше да бъде уловена. Появи се и нова напаст — маларията. Десетки хиляди комари не даваха мира на беззащитните деца. Малките си мислеха, че треската, която ги обхваща, идва от отровните изпарения на мочурищата. Само Долф знаеше, че болестта се разпространява от ятата комари.
Всяка вечер той нареждаше да запалят големи, димящи огньове, за да прогонят насекомите. Освен това караше децата да се къпят в морето колкото може повече, като им забрани да се бършат от водата.
— Сушете се на слънце. По кожата ви ще остане солен пласт, който ще уплаши комарите.
Той не беше съвсем сигурен дали това действително е така, но във всеки случай не след дълго комарите вече не ги хапеха толкова много и броят на маларичните намаля. Един ден се случи нещо забележително. Бяха разположили стана си по бреговете на голямо крайморско езеро, гъмжащо от крабове, така че си устроиха вечер на изобилието. Неочаквано вечерята им бе прекъсната от виковете на стражите:
— Конник на хоризонта! „Само един ли? — учуди се на ума си Долф — Само един добре въоръжен и смел мъж не би се осмелил да тръгне на път без придружител.“ Скоро той видя, че човекът действително бе сам, размахваше ръце и крещеше нещо. Вече притъмняваше. Долф инстинктивно се хвана за ножа. Дали ездачът не идеше да ги предупреди за приближаваща опасност? Или пък не искаше да ги прогони?