Защо ли ги бе настигнал Леонардо, за да се присъедини отново към детската войска ли, питаше се Долф. Нещо не му беше ясно. Вярно, че се радваше ужасно да е отново с приятеля си, но му се струваше невероятно Леонардо да се е отказал от веселия си живот в Пиза, за да тръгне отново с малките скитници. Дали го бе направил, тъй като е сметнал, че Рудолф ван Амстелвен е мъртъв и Марике има нужда от помощ? Но Марике беше само едно обикновено момиче, едно сираче: мило, красиво, но без каквото и да е образование или благовъзпитание. Какво можеше да накара един син на богат търговец да измине стотици мили заради едно безпризорно момиче?
Те прекосиха Умбрия и стигнаха кралство Сицилия, което обхващаше почти половината Италия. Измъчваха ги кожни обриви, ята комари, пясъчни бълхи, глад. Населението на ниската брегова ивица едва ли бе по-добро, хората приличаха на хилави дяволи, подозрителни и агресивни. Неведнъж децата трябваше да си проправят път с бой. Здравословното състояние на войската силно се влоши. Дрехите висяха на парцали по жилавите тела. Първо бяха поели твърде малко сол, после твърде много. Маларията продължаваше да разрежда редиците им. Сега Леонардо беше човекът, който ги тикаше напред колкото по-скоро стигнеха хълмовете на юга, толкова по-добре. И най-сетне, най-сетне стигнаха стария град Бари. За Долф Бари бе истинска изненада.
Досега той не бе слизал толкова на юг с родителите си и затова не познаваше града от двадесети век. Очакваше да види обикновено пристанищно селище като много други по брега. Едно от градчетата, където вонята на развалена риба задушаваше всички миризми и животът на населението зависеше от капризите на морето. Където дори тамянът в църквите не можеше да прогони рибената смрад. Но Бари беше нещо друго.
Това бе истинско морско пристанище с оживена търговия с Изтока. Тук се предвкусваше Ориента. В Бари, също както в Генуа, човек можеше да срещне представители на всички народи от познатия тогава свят. Араби в дълги бели роби, турци с чалми, гръцки мореплаватели, които се опитваха да излъжат всеки, персийски търговци на килими и коприни. Оръжейници и корабостроителници, големи работилници за въжета, бъчварници и предачници даваха живот и благосъстояние на града. Над всички сгради се издигаше страховитият Кастело, романски замък с непревземаем и неумолим вид. Имаше и много църкви…
Леонардо, който знаеше как във всеки италиански град Долф незабавно тръгваше да търси катедрали и базилики (защото изведнъж си възвръщаше навиците на турист от двадесети век), каза на момчето, че в Бари би могъл да остави сърцето си.
— Рудолф, за пореден път можеш да докажеш вярата си. В този град са погребани мощите на свети Николас.
— На свети Николас ли? — промълви Долф, мислейки за убитото пастирче.
— Да, епископът на Мира. Покровителят на мореплавателите, пътниците и децата в трудни моменти. Преди повече от сто години двадесет и четири моряци откраднали мощите му от Мира и ги пренесли в Бари. Градът се гордее с тази реликва и е издигнал църква, в която е положен свещеният скелет. Казват, че ако човек отиде на поклонение в Бари, ще бъде дарен със здраве, закрила от опасности и смело сърце. Все неща, които биха потрябвали и на нас!
— Здраве — трескаво промърмори Франк.
— И смелост ли? — попита Марике — Много ми е нужна…
— Закрила ни трябва — каза Петер.
Те имаха право. Постепенно децата бяха започнали да губят кураж. Бавно, но сигурно ги настигаше есента. Наистина, бяха стигнали хълмиста земя, суха и красива, можеха да си отдъхнат. Но какво ги чакаше след това? Накъде щяха да вървят?
Долф изведнъж се въодушеви. Тук беше погребан свети Николас, големият приятел на децата, патронът на Амстердам, покровителят на безпомощните, на моряците и производителите на играчки. Но какво казват учените от двадесети век? Свети Николас е легенда, този благ човек никога не е съществувал!
В Бари се отнасяха към детската войска необичайно благосклонно — може би под влиянието на добрия светец? Жителите не гонеха малките от града, макар че ги помолиха да разположат стана си извън населеното място, тъй като улиците, кейовете и къщите вече бяха достатъчно пълни.
Но който искаше да се труди, да се хване на работа по корабите или да ходи на църква, за да събере смелост, беше добре дошъл. Германските деца, които в по-голямата си част говореха доста сносно италиански, обхождаха на малки групи тесните улички, не можеха да се нагледат на пъстроцветната тълпа и естествено, мнозина решиха да останат и да потърсят щастието си тук.
Дом Тадеус, Марике, Долф, Леонардо, Петер и Франк посетиха заедно базиликата на свети Николас. Малките деца — най-вече за да се помолят за душата на убитото пастирче. Долф — за да я разгледа с очите на курортист, който се интересува от всичко старо и забележително.