Църквата беше разкошна, една от най-красивите романски постройки, които бе виждал досега. Те слязоха в криптата, там се съхраняваха мощите на свети Николас, в саркофаг с каменни фигури, покрит с цветя и скъпоценности, които — бяха положили поклонниците. По природа Долф не беше сантиментален и все още скептичния неверник от двадесети век, но сега нещо в него трепна.
Някога бе живял един епископ, който се казвал Николас и се грижел за безпомощните деца, за бедните момиченца, за изпадналите в беда пътници и моряци. Един човек, който се раздавал с пълни шепи на всички нуждаещи се. Един мъж, който ръсел късчета щастие и жизнерадост (по-късно символизирани с меденки), който протягал закрилнически ръка над угнетените деца: ученици, обеднели момичета без бъдеще като Марике. И този човек не бил съществувал? Но ето доказателството. Полуразпаднати на прах кости — а на кого са принадлежали не можеше да се разбере. Ала Долф не се съмняваше. Неочаквано той повярва в този светец и също като приятелите си коленичи и пламенно се помоли.
Когато беше на около четири годинки, той бе постоял със страхопочитание пред една фигурка на свети Николас и бе получил плюшено мече. Сега, след повече от единадесет години, този спомен отново изплува. В присъствието на една добра сила, която може да се раздава, Долф се превърна пак в дете. Съвременните учени можеха да си твърдят каквото искат, той вярваше, че светецът е живял някога. Нима през Алпите не го бе превел невредим свети Николас? Кой друг освен него беше закрилял детската войска в сухата равнина на По и докато се скитаха из Италия? Кой друг освен свети Николас не бе допуснал децата да бъдат натоварени на кораби в Генуа като роби?
И Долф му благодари с цялото си сърце. За здравето и силата, която притежаваше, за милата Марике, за верността и приятелството на Леонардо, за добрината на дом Тадеус, за всички беди през изминалите месеци и за спасението от тях. И най-вече благодари на светеца за това, че претърпелият крушение пътешественик във времето все още можеше да се надява на добро бъдеше. Някъде през този тринадесети век…
Навън, на площада пред базиликата, блестеше на слънцето малка лъскава кутийка. Никой още не беше я видял.
22. ПОСЛАНИЕ ОТ БЪДЕЩЕТО
Бриндизи се намираше на два дена път югоизточно от Бари; детската войска измина разстоянието за пет дни. Тя се състоеше най-много от хиляда момчета и момичета.
Бриндизи не беше нещо повече от пиратско гнездо. В римско време градът е бил оживено морско пристанище, което още съществуваше. Но конкуренцията на Бари го задушаваше. Макар че влизаха и излизаха все още много кораби, търговците бяха зле заплатени. Тук се разтоварваха крадени стоки, тук тайно процъфтяваха търговията с роби и контрабандата. Естествено, не всички жители бяха мошеници. Извън града растяха обширни маслинови гори. Те представляваха истински извор на богатство, тъй като Бриндизи бе прочут с хубавия си зехтин, който се изнасяше през пристанището му. Търговията с контрабандни стоки, пиратството и превозването на поклонници и кръстоносци до Палестина бяха донесли на населението големи приходи, затова все още не личеше много, че в действителност градът запада. Растеж обаче вече нямаше. В Бриндизи беше седалището на епископ Адрианус.
Този духовник, един от най-набожните и добросъвестни хора, служили някога на църквата, беше чул за приближаването на детската войска. Когато малките се появиха пред града, близо хиляда занемарени дрипльовци, сърцето го заболя. Той си помисли колко безкрайно дълго бяха вървели, вървели, вървели… Какви ли страшни лишения бяха изтърпели, за да дойдат дотук? Трийсет хиляди потеглили — хиляда стигнали Бриндизи.
— Това беше нечувано! Защото мълвата за трийсетте хиляди, понесла се от Болцано, бе намерила добра почва в цяла Италия. И никога нямаше да бъде опровергана. След време тази пресилена цифра щеше да се появи отново в учебниците по история. Обзет от състрадание, епископът се обърна към населението с молба да бъдат добри с бедните деца. Жителите отказаха да приемат малките дивачета в къщите си. Те напомниха на духовника, че войската се ползваше с лоша слава. Той ги помоли да не обвиняват децата, било им е трудно. Все пак трябваше да са нащрек със западналите човечета. Хората проявиха готовност да изпратят в стана им храна и дрехи, но нищо повече.
Децата не се впечатлиха особено, че не ги пускат в града. Това им се бе случвало толкова често. Дали ще стануват край Бриндизи или някъде другаде, каква беше разликата? Щом като имаше какво да ядат. Но равнодушието им скоро бе отнесено от поройни дъждове. Най-сетне есента ги бе настигнала. Тя настъпи рано след сухото и горещо лято. И донесе дъжд. Всеки ден дъжд… Обширните маслинови гори се простираха тъжни и прогизнали. Слънцето, седмици наред техен верен спътник, се криеше зад набъбналите облаци. Вятърът шибаше вълните по брега и бе почти невъзможно да се лови риба. Децата вървяха по пясъка и трепереха, събираха изхвърлените миди и раци, играеха си с изхвърлени черупки или строяха пясъчни замъци, но изведнъж се изливаше нов порой и ги прогонваше към хълмовете и несигурното прикритие на дърветата.