Влагата изцеждаше силите им. Без покрив, почти без огън, вечер те се скупчваха едно в друго и на сутринта намираха отново десетина умиращи. Епископ Адрианус отиде да ги види, запозна се с неволята им и предложи по-сухо убежище — в развалините на едно старо абатство на около половин час път пеша от градските порти. Можеха да се настанят там, докато се оправи времето.
Двете деца, заболели от настинка, бронхит или туберкулоза, бяха приети в манастирите около града. Над осемстотин заеха полуразрушеното абатство и започнаха да си създават някакъв уют. Докато не валеше, децата излизаха да събират дърва. Издялаха груби маси и пейки. Дадоха им слама, за да си направят постели. Заживяха като цигани, защото засега не можеше да става дума за тръгване.
Те имаха чувството, че са стигнали края на света. Какво имаше след Бриндизи? Нищо. Бедна, неплодородна земя, почти ненаселена. Старият римски път свършваше дотук. На юг, към най-отдалечената точка на големия полуостров, водеха само кални пътеки. Ако от Бриндизи не успееха да тръгнат за Обетованата земя, нямаше откъде другаде. Но епископ Адрианус бе поклатил глава с думите:
— В никакъв случай не се хващайте за обещанията на капитаните, мили деца. Повечето са морски разбойници. На тази сган по-добре да не се доверявате. Естествено, много деца не се вслушаха в съвета му и се заловиха на работа по корабите. За тях никой нищо повече не чу. Други си потърсиха място в града. Но какво можеха да направят седемстотинте, които останаха в абатството? Нищо.
Походът бе свършил. Бриндизи явно се оказа последната спирка.
Най-сетне дъждът спря и изгря слънце. Стотици деца се втурнаха начаса към вътрешния двор на абатството да изсушат дрехите си и отново да се стоплят, както трябва. Долф и Леонардо седнаха на една каменна пейка, обрасла с мъх, точно срещу разрушения параклис.
— Намерих нещо странно — неочаквано каза студентът.
— Така ли?
Долф беше разсеян. Блъскаше си главата над бъдещето. Не вярваше някога да напуснат Бриндизи. А да останат беше също невъзможно.
— Виж — рече Леонардо и извади малка кутийка от бял метал от джоба си — Знаеш ли какво е това?
Долф погледна предмета и очите му щяха да изскочат от орбитите.
— Това… това е — заекна той — това е алуминий!
— Как го каза?
— Алуминий, един много лек метал. Откъде я имаш?
— Нали ти казах, намерих я.
— Къде?
— В Бари, пред стълбите на базиликата. Беше ей така на земята. Стори ми се странно нещо и го взех. После го забравих. Как рече, че се казва този метал?
— Алуминий. Може ли да го видя?
Сърцето на Долф биеше до пръсване. Дали са познавали през тринадесети век леките метали? Не беше сигурен. Във всеки случай Леонардо не го знаеше.
Момчето пипна кутийката предпазливо, сякаш да не се опари, и я огледа. Капачето беше затворено здраво. Той го отвори с ножа си.
— Да не я счупиш — уплаши се Леонардо.
— Вътре има нещо.
— Наистина ли, някакво послание! — извика студентът удивен — Я какъв тънък пергамент!
— Това е хартия — промълви Долф, бял като платно.
— Нищо не разбирам. Това букви ли са? Не мога да ги прочета. А ти?
Долф не отговори. Той беше толкова възбуден, че пред очите му се спусна пелена и не можеше да разчете напечатаните букви. Но едно му беше ясно: това бе послание от бъдещето. Най-сетне той прочете:
„Скъпи Долф, щом намериш това, напиши нещо на същото листче, пъхни го в кутийката и я върни точно на същото място, откъдето си я взел. Не променяй отбелязания цифров код. Двадесет и четири часа, след това кутийката ще бъде телепортирана обратно. Искаме да знаем къде си.
Под текста бяха написани цял ред цифри и символи. Обратната страна на писъмцето беше празна и там можеше да напише нещо…!
— Да не си болен? — загрижено попита Леонардо.
— Да… не… къде намери тази кутийка? — Долф откри, че цялото му тяло се тресе.