— В Бари, след като посетихме саркофага с реликвите от свети Николас — По навик студентът се прекръсти. — Беше на улицата, точно пред входа. — Но това беше… преди повече от седмица — промълви Долф съкрушен.
— Да.
Значи, когато доктор Симиак се е опитал да телепортира кутийката, тя не е била вече там. Долф провеси нос, обзет от противоречиви чувства. Съжаление, разочарование, страх — но и малко облекчение. Беше прекалено късно, отново беше прекалено късно.
Но откъде ли знаеше доктор Симиак, че точно този ден Долф е в Бари?
Зави му се свят и той се облегна на стената със затворени очи.
— Какво пише там? — Леонардо го разтърси за ръката.
— Рудолф, събуди се, де. Какво значи всичко това?
— Ох, не питай толкова много — сряза го момчето със сълзи в очите — Аз… — скочи той и се втурна към абатството. Искаше да бъде сам.
Свит в най-отдалечения ъгъл на огромната спалня, Долф се опитваше да мисли. Едно беше ясно: те го следяха. Доктор Симиак правеше опити да го намери в хаоса на миналото. И ето че почти бе успял. Момчето трепереше като от треска. „Защо не намерих това нещо, преди да стане прекалено късно, защо точно Леонардо, който не знае какво означава то? Ами ако го бях открил — объркан мислеше той, дали щях да се зарадвам?“
Колкото и да е странно? Долф не знаеше това. Искаше ли да се върне вкъщи, при родителите си? Да, естествено. И все пак…
Искаше ли той да се завърне? В Амстелвен, в съвременността, в училище?
Долф се огледа. През пробития покрив се процеждаха слънчеви лъчи и осветяваха мизерната обстановка. По мръсния под бяха разпръснати постели от слама и суха трева. Тук-там се търкаляха жалки предмети на децата. В единия ъгъл спяха две малки, които се възстановяваха след поредния пристъп на маларията. Отвън долитаха гласове на играещи и работещи деца. Лека-полека всички бяха разбрали, че Бриндизи е последната им спирка. Не можеха да се махнат оттук, нямаше накъде да продължават, а да се връщат и дума не можеше да става, зимата чукаше на вратата. Затова те чакаха. Не знаеха какво, но чакаха. Между порутени стени, под течащ покрив. Живеейки от подаяния или случаен улов. Седемстотин неудачници, оставени на произвола на съдбата. И всичките седемстотин му бяха скъпи. Можеше ли да ги изостави при първия удобен случай? Долф не знаеше. Все още чувстваше, че носи отговорност за тях. Къде щяха да се дянат тези малки скитници и несретници? Марике, Франк, Петер, Берто — имаха ли те бъдеще? Той късаше нервно парченца от писъмцето на доктор Симиак.
— Не опазих Марике чак до Бриндизи, за да я оставя на произвола на съдбата — мърмореше нещастно.
Долф не разбра как така се сети изведнъж за Каролус и защо този случай все още му причиняваше такава болка. Но той знаеше, че малкият крал на Ерусалим никога нямаше да изостави своите поданици, ако ще да му предложат всички съкровища на света.
— Ах, Каролус, помогни ми — отчаяно промълви момчето — Не зная какво да сторя, ако пак се появи такава кутийка.
Защото беше убеден, че доктор Симиак няма да спре при първия опит.
Долф прочете още веднъж посланието. Предупреждението да не променя никоя цифра го накара да се замисли. Вероятно двамата учени бяха изпратили и други кутийки на различни места и затова числото беше толкова важно… „Ако това е истина — мислеше си той объркан — тогава те знаят, че съм тръгнал с децата на кръстоносен поход и се опитват да се свържат с мен по пътя. Защото не могат да ме видят. И хвърлят наслуки кутийки с надеждата да намеря някоя. Но… но откъде знаят, че съм станал кръстоносец? Момчето — сети се изведнъж Долф — Селянчето, което бе телепортирано в двадесети век вместо мен! Естествено, че са го накарали да проговори. То трябва да им е разказало за децата, поели към Ерусалим, защото беше едно от тях. Дали са разбрали тогава, че не ми е оставало нищо друго освен да се присъединя към тях? Но какво ли пък се знае в двадесети век за нашето безумно начинание? За пътя, по който сме минали и местата, където сме отседнали? В училище не съм и чул за такова нещо.“
Във всеки случай кутийката беше доказателство, че трансмитерът на материя е поправен и работи добре. Долф се опитваше да мисли логично. „Леонардо е взел кутийката пред входа на църквата «Санкт Николас». Допускам, че тази базилика е запазена и до моя век. Баща ми може да е казал на двамата учени, че си падам по старинни църкви. Това значи ли, че са засипани всички църковни площади на Европа с кутийки с надеждата да ме, намерят по този начин?
Ще полудея — изпъшка той — Явно вкъщи все пак знаят нещичко за детския кръстоносен поход. Може би са включили някой професор по история или са обърнали наопаки всички библиотеки… иначе не биха изпратили кутийка до Бари. Дали ще опитат и с Бриндизи?“