Леонардо кимна с глава. Иначе присмехулното му лице сега беше сериозно. Дом Тадеус скръсти отчаяно ръце.
— Но — продължи прелатът — аз трябва да помогна на децата, това е моят християнски дълг — Той посочи търговците и моряците, които мълчаха — Намерих няколко богати търговци и надеждни капитани, които са готови да превозят малките до Република Венеция. По море. А по време на пътуването децата трябва да помагат с нещо. Ще бъдат разпределени на осем кораба, които ще превозват и стоки. Във Венеция могат да презимуват. Ще дам на водачите писма до епископа и до градската управа. В тях ще ги помоля да приемат децата, да ги настанят в града и ако е необходимо, напролет да им помогнат да се върнат невредими в родината си. Ако някои искат да останат във Венеция, сигурно и това ще може да се уреди. Зная, че имате сръчни момичета и момчета, които могат да работят здраво, макар да са се поразпуснали през дългия поход…
Той спря да си поеме дъх. Леонардо преведе набързо най-важното на Долф.
— Друго решение не виждам — приключи епископът. Дом Тадеус коленичи и му целуна ръка.
— Монсиньор, благодаря ви — рече той — Бог ще ви възнагради за добрината.
— Станете, дом Тадеус, не на мен, а на Всевишния трябва да благодарите, който ми подшушна разрешението на един толкова труден проблем. След три дни корабите тръгват. Подгответе децата. Подробностите по пътуването можете да обсъдите с тези хора. Сбогом и Господ да ви благослови.
С това разговорът свърши. Долф беше на небето от радост. Щяха да се погрижат за останалите деца и той беше свободен да се върне в двадесети век, ако…
Франк и Берто, които чакаха търпеливо, бяха осведомени за добрата вест. — Но аз няма да дойда във Венеция — побърза да заяви Леонардо — Ще замина в Палермо, в двора на крал Фридрих.
След това те отидоха заедно с търговците и капитаните на пристанището да огледат корабите. На Долф му се сториха много малки, но дом Тадеус бе възхитен. В неговите очи съдовете явно бяха годни за плаване. Уточниха кога ще бъдат натоварени децата и забързахакъм абатството, за да разкажат всичко на малките.
Долф не знаеше какво да прави. Да се сбогува с Леонардо и да тръгне за Венеция? Да остане тук и да чака с надеждата, че в Бриндизи ще пристигне кутийка от доктор Симиак? Леонардо го забеляза, че е объркан.
— Намусил си се, сякаш Венеция не те привлича. Тогава ела с мен…
— Не зная — изпъшка Долф — Баща ми ме търси. Ако тръгна оттук, никога вече няма да ме намери.
— Искаш ли да те намерят? — рязко попита студентът.
— Да, сега да. — Ами тогава си остани да чакаш баща си.
— Да… ами Марике?
— Какво Марике?
— Ако ме намери, баща ми ще ме прибере вкъщи. И няма да мога да взема Марике. Това е най-огромното ми желание, ала не мога.
— А и не трябва — тихо рече Леонардо — Марике ще остане с мен.
— Наистина ли? О, приятелю…Но Долф бе слисан. Студентът извърна лице и каза:
— Огледал ли си я добре, Рудолф? Тя е най-милото момиче на света. Ще я взема в Пиза и ще я заведа при родителите си да и дадат образование. А с Франк и Петер ще отида в Палермо и ако мога да служа на краля, ще повикам Марике при себе си и ще се оженя за нея. — Ами ако тя не иска?
— Естествено, че ще иска — само че не докато си край нея.
Долф не вярваше на ушите си. За миг го обхвана бясна ревност, но след това си даде сметка, че това бе най-доброто, което можеше да се случи на момичето. То щеше да се превърне в прекрасна женичка: красива, умна и грижлива. Марике беше привързана към Леонардо почти колкото към Долф.
— Тя е още толкова малка… — прошепна той.
— На около единадесет. След три години ще е достатъчно голяма за женене. Долф знаеше, че в тази епоха беше нормално момичетата да се омъжват на тринадесет-четиринадесет години, особено в по-висшите кръгове.
— Родителите ти дали ще се съгласни? Марике е бедна като църковна мишка.
Леонардо се засмя тихо.
— Тя има златно сърце, за мен тази зестра е достатъчна.
Долф отново кимна с глава. Нещо вътре в него го заболя. След няколко дни щеше да се сбогува с всички. Той въздъхна и си тръгна. Насреща му се зададе Франк.
— Рудолф.
— Не сега — мрачно измърмори Долф — Не ми се разговаря.
— Но…Долф продължи да върви. Стигнаха до абатството и той се канеше да потърси Марике. Франк го хвана за ръката.
— Нали каза вчера, че било много важно.