В два часа през нощта бурята избухна с пълна сила. Екна силен гръм и децата наскачаха. Неочаквано бързо след него блесна светкавица и ярката и светлина сякаш подпали реката. Долф също се стресна и седна. Чу шумолене и изневиделица дъждът рукна отгоре му като из ведро. Тлеещите огньове засъскаха и изгаснаха. Децата трепереха. Уплашени молитви се възнасяха към небето. Няколко гласчета захванаха нерешително една песен, ала бяха заглушени от трясъка на гръмотевиците, барабаненето на дъжда и свистенето на вятъра.
Долф посегна към якето си, но преди да успее да го облече, вече бе подмокрен до кости. Той чу гласа на Леонардо, който се опитваше да усмири пощурялото си магаренце. Уплашени до смърт, децата се купчеха едно в друго, държаха се за ръцете, вдигаха побледнелите си личица към разгневеното небе. Сълзите им се сливаха с дъжда, който се лееше върху тях, пороят изглежда не можеше да прекоси реката и вилнееше над главите им с такава сила, сякаш небето щеше да се продъни. Към Долф допълзя десетина годишно момиченце. То трепереше цялото и изглежда нямаше нищо друго освен една дрипава рокля, изпокъсана на много места. Долф отново съблече якето си и го наметна върху слабичките му раменца. Дрешката беше добра, платът бе непромокаем, подплатата — от агнешка кожа. Детето въздъхна от задоволство и понечи да се сгуши още по-плътно до гърдите му. Клетото малко същество …
Бурята връхлетя не само върху детския стан, но и върху град Шпайер. Една камбанария (не на катедралата) бе ударена от гръм. Дървеният покрив и скелето на камбаните веднага бяха обхванати от буйни пламъци. Въпреки изливащия се дъжд, силният вятър раздуха огъня. Големи парчета горящо дърво полетяха във въздуха към покривите на къщите, които бяха дървени или сламени. Над града виснеше злощастие. Хората напуснаха презглава къщите си, всеки с необходимите две ведра в ръце. Наредиха се в редица до пристанището и започнаха да си подават дървените съдове един на друг, шибани от дъжда. Изведнъж в средата на веригата удари гръм и уби две жени. Надигна се страшен вой, но хората продължиха да си подават ведрата над овъглените трупове, тъй като пожарът заплашваше да обхване целия град.
Децата, скупчени около угасналите огньове, онемели от страх, се взираха в града и гледаха как високо във въздуха лумват пламъци. Сред грохота на бушуващата стихия до ушите им долитаха крясъци откъм валовете. Леонардо, прилепен до Долф и уплашеното момиченце, също гледаше като прикован към призрачната картина.
— Така им се пада — извика той на приятеля си.
— Скоро ще пламне целият град — отвърна му Долф, но студентът поклати глава.
— Не вярвам, при това време …
И наистина, много градски къщи така бяха прогизнали от вода, че още щом ги докоснеха, летящите из въздуха искри угасваха. Хората хвърляха безспир цели ведра в огненото море на църквата и околните къщи. Водата изсъскваше и веднага се изпаряваше, облаците от пара се смесваха с облаците от пушек и образуваха застрашително покривало над града. Целият този театър се осветяваше от светкавиците и от запалените факли на шпайерчани, които сновяха по улиците и валовете. Децата не издаваха ни звук. При фантастичната гледка на пожара в града те бяха забравили собствения си страх. А може би им се струваше, че небето отмъщава заради тях. Мълчаха и не откъсваха поглед от пламъците, които се стрелваха над валовете, после се снижаваха, за да лумнат отново. Сред стихията на бурята се разнесе мощен звън. В града нямаше църква без камбанария и сега всичките камбани изпращаха своя вик за помощ над околните поля и гори.
Най-сетне бурята сякаш се набушува. Хоризонтът припламна още няколко пъти, но дъждът намаля и покривалото от облаци се разкъса. Тук-там по небето грейнаха звезди, месецът се спусна ниско над реката, хвърли лъч светлина върху мокрите до кости деца и веднага изчезна зад препускащите облаци. Но Долф усети, че малките се успокоиха, след като луната им бе намигнала. Момиченцето в ръцете му се размърда и измърмори нещо на себе си. Той си помисли смътно: „Никога не съм имал сестричка“, но веднага забрави за това. Питаше се дали да не стане и да отиде да помага в града. Но краката му, обути в просмуканите с вода джинси, тежаха като олово. А и какво щеше да прави с гражданите на Шпайер. Чу гласа на Леонардо до себе си:
— Добре, че не ни пуснаха снощи.