— Кое?
— Кутийката. Долф занемя.
— Кутийката ли? — пронизително попита той. Малкият кожар извади един предмет от лек метал.
— Нали това имаше пред вид?
Долф я сграбчи с такава сила, че Франк се уплаши.
— Откъде я имаш?
— Намерих я сутринта.
— Къде? Помниш ли още?
— В града. Появи се изведнъж в краката ми, докато ви чакахме пред двореца.
— Колко беше часът?
— Не зная точно. Когато бяхте при епископа. „Значи около десет“ — помисли Долф и трескаво отвори кутийката. Вътре имаше писъмце, точно като посланието, което бе намерил Леонардо в Бари. Само цифрите най-отдолу не бяха съвсем същите.
— Естествено, трябваше да ти я покажа веднага заизвинява се Франк — но като излязохте с добрата новина и забравих.
— Няма значение. Мислиш ли, че можеш да намериш точно от кое място си я взел? — Разбира се — Да тръгваме тогава.
— Какво ще правиш?
— Ще се върнем в града. Трябва да видя къде е била.
След половин час те отново бяха на площада пред катедралата на Бриндизи. Франк посочи тясната уличка, която започваше пред тях и минаваше край входа на епископския дворец.
— Двамата с Берто се бяхме облегнали тук на стената. И изведнъж нещо заблестя точно пред краката ми. Взех го и…
— Много е важно да зная точно мястото. Сигурен ли си, че е било тук, а не един метър по-нататък — настойчиво попита Долф.
Той погледна със съмнение неравния калдъръм. Видя само кал, прах и мръсотия. И никакъв знак.
— Аз бях застанал тук — обясни Франк — да, защото издатъкът в стената ме подпираше между плешките. А краката ми бяха така… да, и изведнъж до левия ми крак се появи това нещо, ето тук. Точно така, върху червения камък беше.
Той бръкна с пръсти в праха. Долф клекна до него, поразрови калта и кимна с глава.
— Трябва да отбележим точно мястото, за да мога да го позная утре сутринта.
Той се огледа безпомощно. Вратичката на канцеларията при епископския дворец го наведе на една идея.
— Сложи си ръката на мястото, Франк. И ме почакай. Ей сега се връщам.
Долф блъсна вратичката и влезе в канцеларията. Попита за секретаря. След дълги разправии го пуснаха при него.
— Синьоре — рече момчето на своя развален език, идвам с една молба. Може ли да използвам пособията ви за писане? Трябва да изпратя писмо на баща си.
— Можеш ли да пишеш? — учуди се секретарят и огледа дрипите на Долф.
Той му побутна по писалището си паче перо и мастилничка. Слисан видя как парцаливото момче извади от джоба си нещо бяло, натопи перото и внимателно взе да рисува някакви странни знаци.
— Бихте ли ми казали коя дата сме… хм… ще бъде вдругиден?
— Вдругиден ли? Свети Матеус, естествено! — Ах, да…
Всъщност това не говореше нищо на Долф, но вкъщи щяха да го открият. И така върху гърба на писъмцето от доктор Симиак той написа: „Аз съм в Бриндизи. Запазете координатите от обратната страна. Един ден, след като прочетете това, ще съм там. Тук денят се нарича свети Матеус, не зная коя дата е. Приберете ме. Долф.“
С това той свърши, защото перото доста пръскаше. А и хартията беше много по-тънка от пергамента, върху който пишеха през средновековието с гъстото си мастило. След това трябваше дълго да духа, докато изсъхнат буквите.
— Писмото за епископа ли е? — заинтересува се секретарят. А това що за пергамент е? Толкова тънък и мек… — Наричаме го хартия — измъкна се Долф — Синьоре, може ли да взема за малко мастилничката?
— Да я вземеш ли?
Красивата мастилничка беше от алабастър и Долф не се учуди, когато мъжът го погледна недоверчиво. Той скръсти ръце умолително.
— Само за малко. Просто ми трябва мастило, веднага ще ви я върна.
— За какво ти е мастилото?
— Трябва да нарисувам един кръст. Навън.
— На улицата ли?
— Елате да видите. Нищо лошо няма да правя. В моята родина това е свещенодействие.
— Хайде тогава.
Със секретаря, алабастровата мастилничка и сърце, пълно с надежда, Долф излезе отново навън и се запъти към Франк.
— Виж — рече той.
После почисти мястото върху неравния калдъръм, ей така с ръце, взе мастилничката, наклони я внимателно и изсипа неизтриваемото мастило върху камъка, където Франк бе видял кутийката. Направи знака във формата на кръст, тъй като знаеше, че хората от средновековието имаха респект от него. След това се изправи и върна мастилничката на слисания монах.
— В твоята страна на улицата ли извършвате богослужение? — попита той. Долф не можеше да му обясни странните си действия. Затова просто се засмя дружелюбно, благодари на секретаря и той най-сетне се върна в канцеларията си. Долф остана при Франк.
— Ще почакаме, докато изсъхне добре.