— И какво означава всичко това — измърмори приятелят му — Толкова чудновати неща вършиш.
Долф мълчеше, втренчил поглед в черния кръст. Утре сутринта щеше да остави там кутийката с посланието. Щеше да изчака, докато тя бъде телепортирана. А вдругиден сам щеше да застане върху този кръст и тогава… може би…
Той стоеше и пазеше знака. След четвърт нас го пробва дали е изсъхнал добре. Потърка го със суха ръка, после с малко слюнка, изтри върху него кожените си ботуши.
— Така, наред е. Можем да се връщаме в абатството. Много ти благодаря, Франк. Нямаш си представа каква услуга ми направи днес.
— Ти да не си магьосник, Рудолф?
— Не, разбира се, но искам да се върна вкъщи. Хората, които ме търсят, ще видят този кръст и ще разберат къде съм, ясно ли е?
— Да — рече Франк — Кръстоносният ни поход свърши.
— Но беше страхотно приключение, не мислиш ли? попита Долф — Често имахме трудности, ала винаги беше интересно. Ужасно се радвам, че можах да преживея такова нещо.
— … и да оживееш — вметна Франк.
— Най-вече! — Долф топло прегърна приятеля си през раменете — Франк, където и да отида, няма да те забравя. На теб и на Петер мога винаги да разчитам. Вярно ли е, че оставате при Леонардо?
— Не — отвърна момчето — Заедно с Берто ще отидем във Венеция. Както дом Тадеус. Ще останем до края.
Долф кимна. Беше се научил да се отнася с дълбоко уважение към непоколебимата вярност на добрите хора от средновековието.
В абатството цареше голямо оживление. Възбудени от перспективата да отидат в града на мечтите си Венеция, децата вече се бяха заели да събират мизерното си имущество и да го опаковат. Долф не откри никъде Леонардо и Марике. Казаха му, че отишли до града да търсят кораб, който да ги откара в Пиза след няколко дни.
Рано на другата сутрин Долф вече стоеше на ъгъла пред резиденцията на епископа в Бриндизи. Той сложи алуминиевата кутийка върху кръста и седна до нея, без да мърда, да не би на някого да му хрумне да я ритне или вдигне. Секретарят мина край него, обърна се учуден и вдигна рамене. Долф чакаше и от време на време поглеждаше часовника си. Точно в десет без петнайсет кутийката изчезна.
Момчето продължаваше да гледа тихо празния черен кръст и сърцето му ту биеше до пръсване, ту спираше за миг. Кутийката я нямаше. Трансмитерът я бе телелпортирал безпогрешно. Значи работеше! В този момент доктор Симиак чете посланието му, надава ликуващ вик, изтичва до телефона… — Долф е жив! Намерихме го и след двайсет и четири часа ще го върнем обратно! Кневелтур, заредете трансмитера, до пълен капацитет! Или нещо подобно…
Отново заваля. Мътни води потекоха по вадата, заляха кръста и всичко, което достигнеха. Долф не намираше сили да остане и да си тръгне. Утре… утре ще види родителите си. Утре…
Той клечеше, мокър до кости, на дъжда и плачеше, заровил глава между коленете си.
— Рудолф ван Амстелвен, какво има? — попита топъл глас. Една ръка погали утешително рамото му. Дом Тадеус, естествено, връщаше се от пристанището, където правеше последните приготовления за пътуването на децата. Долф се съвзе.
— Ще си ходя вкъщи — прошепна той — Баща ми най-сетне ме намери — Хвана монаха за ръцете — Можете ли да си представите? Пак ще видя майка си!
— Значи няма да дойдеш във Венеция?
— Вече не е необходимо, мога да си вървя. А вие? С тях ли ще останете?
— Няма да оставя децата, докато не пристигнат живи и здрави и последното от тях не намери своето място.
— И все пак, какви прекрасни хора има в тоя век — извика Долф.
— Не те разбирам, сине.
— Искам да кажа — подвоумя се момчето — почти съжалявам, задето трябва да оставя всичко това, като знам, че ще бъде завинаги — Той посочи къщите около себе си, построени нагъсто и почти всички от дърво, площада пред църквата, тесните улички, които се вливаха в него. Целият този свят. Всичко ще се промени, това имам пред вид. И за това съжалявам. Винаги съм си мислил, че това време е хубаво, защото можеш да срещнеш рицари в брони на бял кон и красиви девици, и трубадури, и… Мислех си, че ще видя как строят прекрасни църкви и ще се наслаждавам на шествия на гилдиите. А се получи съвсем друго. Почти не разгледах вътрешността на някой замък, не присъствах на нито един турнир, а въоръжени рицари гледах да не срещна. Но видях страната и селяните, и просяците, и обърканите деца. Запознах се с народа, а не с височайшите особи, за които пише в книгите. И с хората — понякога те бяха жестоки и глупави, понякога така добри… Научих толкова много неща, дом Тадеус, и от вас.
— От мен ли? Какво по-точно?
— На добрина се научих. На любов към ближния. На вярност.