Тази мисъл бе минала и през неговата глава. Какво гореше там? Хижа ли, кметството ли или някое стоварище? Той не знаеше, но какво ли го и засягаше. Тук на полето, под открито небе, бе на сигурно място. Беше мокър, зъзнеше, но мълниите бяха подминали детския стан. Около него се отправяха молитви. В усилващата се светлина на утринния здрач Долф видя, че Леонардо се прекръсти. Дълбоко в себе си той почувствува необходимостта да направи същото или да изрази по някакъв друг начин благодарността си. Това го изненада, защото в дома на семейство Веха богослужението никога не е било на почит.
Денят настъпи с едно мокро слънце, което бързо набираше сили и скоро започна да разпраща топлина. Пожарът в града явно бе потушен. Наистина все още се издигаха стълбове дим, идващ от тлеещите останки, но голямата опасност бе преминала и изнурените шпайерчани можеха да изгасят последните въгленчета.
Свещеникът от предната вечер държеше проповед на площада пред катедралата:
— Спирчани! Аз вече предвещах, че ще ви стигне наказанието Божие, ако прокудите светите деца от къщите и улиците си. И виждате ли какво се случи тази нощ? Господ Бог, който с великата Си милост е дал прошка на толкова грешници, не можеше да не отмъсти за обидата, която нанесохте на Неговите чеда. Той изпрати огън от небето, за да удави града ви в море от пламъци и дим. Но градът е още читав, ще кажете вие? И си мислите, че сте били пощадени? Хилядите деца отвън на полето, които Бог призова да освободят гроба на Неговия син от сарацините, тези свети деца ви пожалиха, граждани на Спирс. Те измолиха милостта Божия за града. И Бог се смили, и върна огъня на небето, и дъжда прати да изгаси пламъците. Молитвите на тези деца спасиха домовете ви, на същите тези деца, на които вие хляб и сол отказахте. Покайте се, спирчани, покажете, че не сте напълно покварени, че Лукавият не е завладял напълно душата ви. Покайте се и покажете благодарността си. Занесете на децата богати дарове, че без тях, загинали да бяхте тази нощ!
С наведени глави и натежали колене тръгнаха гражданите на Спирс към домовете си, към пощадените си домове…
В лагера на децата цареше голямо оживление. Осем хиляди захвърлени на произвола на съдбата същества сушаха дрехите си и събираха оскъдното си имущество, разпръснато от нощната буря. Те миеха калта от личицата си и пълнеха празните си стомаси с речна вода. Щъкаха забързани напред-назад из полето и представляваха почти весела гледка. Всички се радваха, че са оцелели. Радваха се, че всяка направена крачка ги приближава към мечтания бял град Ерусалим. Още щом ги видеха, дивите сарацини трябваше да се разбягат и да бъдат изгорени от жаркия дъх на Бог. И тогава пред тях щяха да се разтворят вратите на един празен бял град, най-красивия, най-богатия и най-свещения сред градовете, и те щяха да бъдат щастливи, докато свят светува. С тази вяра живееха децата…
— Гладен съм — каза Долф на Леонардо, който търкаше магарето си с шепа трева.
— Мисля — отвърна невъзмутимо студентът, посочвайки с един замах на ръката огромния лагер — че всички те също са гладни.
Долф млъкна засрамен. Момиченцето, което бе подирило през нощта закрила при него, го гледаше в очакване. То го следваше като сянка. Какво ли беше открило в това момче, та му имаше такова доверие? Долф едва го забелязваше. Той се бе съблякъл и си сушеше дрехите на слънце. Момиченцето също смъкна мократа си рокличка. Под нея не носеше нищо друго освен една захабена, скъсана ризка. То се почеса, каза нещо на Долф, което той не разбра, и неочаквано хукна към реката, влачейки със себе си рокличката.
Изведнъж Долф се стресна и побягна след него. Докато се къпеше, детето можеше да се залиса и да влезе надълбоко. Но скоро той видя, че безпокойството му беше неоснователно. Момиченцето клекна край едно плитко заливче, съблече си и ризката и започна да пере дрехите най-старателно, като не смееше да навлезе в чистата вода по-навътре, отколкото до кръста. То си миеше косите и телцето така усърдно, че Долф се изненада. В училище беше учил, че хората от средновековието били невероятни мърльовци, че изобщо не се грижели за чистотата и затова ги нападали най-страшни болести.
Долф наблюдаваше слабото бяло телце със съжаление. Плешките на момиченцето стърчаха като криле. Ребрата му се брояха. Тесният ханш и тънките крачета като че ли едва удържаха тежестта му. Ала движенията му излъчваха естествена грация и неутолима жизнерадост.
Преди да се покатери на брега, то навлече още мократа си ризка. Вдигна усмихнато поглед, развеселено, че момчето го е последвало и го пази. Едва сега Долф видя личицето му, обкръжено от тъмноруси коси, от които капеше вода. Момиченцето беше много мило. Той му подаде ръка, издърпа го и му кимна. Погледна го в големите сиви очи, които изглеждаха още по огромни, защото беше толкова слабо. Забеляза благородната линия на челото му, нежната извивка на брадичката и изпита някакво особено вълнение. Кое ли беше това дете? Как ли бе попаднало сред колективното безумие на детския кръстоносен поход? Долф взе мократа рокличка, изцеди я и я простря на тревата. Момиченцето спокойно седна до него.