— Уплашили са се — каза той пренебрежително и пъхна в торбата на седлото парчето хляб, което им бяха дали. Децата бяха обхванати от буйно веселие. Група след група, сити, сухи и отпочинали, те започнаха да се изтеглят от полето, заточиха се покрай градските стени, след което поеха по стария боен път, който водеше на юг край реката. Долф гледаше след тях. „Ами аз?“ — помисли си той отчаяно — Може би най-разумното беше да остане в околностите на Шпайер, близо до камъка. Друга възможност да се върне някога в собствения си век той нямате. Но от къде щеше да разбере д-р Симиак, че момчето ще чака на същото място, докато оправят трансмитера? Та това можеше да продължи цели три месеца. И от какво щеше да живее през цялото време? Той знаеше толкова малко за тази странна, жестока, несигурна епоха. Естествено, можеше да опита да се пазари за чирак в града. Но отново щяха да го обсипват с неудобни въпроси. На бърза ръка щяха да го обявят за магьосник или еретик и да го прогонят. Ако не го хвърлеха в някоя тъмница, разбира се. Какви шансове имаше да оцелее?
Децата се точеха край него и пееха. Тревата шумолеше под босите им крачка. Леонардо забеляза един малчуган с подут глезен, който едва вървеше, и го вдигна върху гърба на магаренцето си.
— Засега — каза той уж с безразличие — смятам да се присъединя към детската войска. В една посока сме. Наистина, малко бавничко ще трябва да вървя, но затова пък ще стигна здрав и читав.
Думите на студента — или по-точно значението им — минаха покрай Долф. Той разбираше, че в този момент трябваше да вземе решение, от което щеше да зависи бъдещето му. Беше накарал да го телепортират в средновековието, воден от романтичното желание да види рицарски турнир. Поради някаква грешка в изчисленията бе кацнал посред детската войска, тръгнала на кръстоносен поход, който му се струваше чисто безумие, но от друга страна дълбоко го вълнуваше. Погледът му се плъзна към раненото дете върху магаренцето на Леонардо. После към безбройните боси крачета, които крачеха край него. И най-накрая към Марике с нейното колосално доверие във възможностите му — и тогава Долф разбра. Той не можеше да изостави тези деца. Той знаеше повече от тях, беше по-силен, по-добре обучен и по-сръчен от който и да е малчуган. Марике имаше нужда от него. Изостаналите на опашката, ранените, обезсърчените сякаш го зовяха. Сред близо деветте хиляди възторжени малки поклонници сигурно имаше поне хиляда, които се нуждаеха от помощ. Които нямаше да издържат на лишенията, дългия път, горещината и глада. Долф се сети за децата, които бе извадил от реката. Сети се за Леонардо, странстващия студент. Защо искаше пък той да се присъедини към детската войска? От страх пред опасностите по пътищата? Глупости. Младежът не беше такъв страхливец, току що бе чул зова на отчаянието. Знаеше че е нужен.
— И аз идвам — каза Долф. Вече нямаше връщане назад. С тези три думи гой отхвърли последната възможност за спасение и прие участта на човек от средновековието. Последната надежда отлетя и последната връзка със собствения му свят се скъса.
— Добре — зарадва се Леонардо. Марике пъхна ръчичката си в неговата ръка и те тръгнаха. С другите деца, към Ерусалим.
4. КРАЛЯТ НА ЕРУСАЛИМ
Гигантската войска се точеше бавно-бавно по брега на Рейн по един стар боен път, водещ към Базел. Леонардо, Марике и Долф вървяха на опашката. Макар че се чувствуваха достатъчно бодри и спокойно можеха да настигнат челната колона, Долф подозираше, че студентът нарочно се влачи едва-едва, за да може, ако види някое изнемощяло или паднало дете, да го вдигне за няколко часа на магарето. Бяха разтоварили животното и носеха багажа на собствения си гръб. Нерядко се налагаше вярното магаре, което беше поне наполовина по-малко твърдоглаво от Долф, да носи три или четири дечица. Две от тях бяха направо болни. Не пееха, не искаха и да куснат хляба, който им предлагаше момчето, само гледаха с трескав поглед пред себе си. Долф беше уверен, че дори нямаше да протестират, ако ги свалеше край пътя, ами щяха да чакат кротко смъртта да сложи край на мъките им.
От известно време той не задаваше въпроси. Отмерената стъпка, неспирното ходене по лошия, нагрят път, монотонното пеене замайваха главата и притъпяваха любопитството му. Макар жегата да не бе така потискаща както предния ден, Долф се потеше обилно в зимните си дрехи. Беше съблякъл якето и го бе вързал на гърба си. След един час поход той свали и пуловера, но кожата му беше още бяла от зимата и имаше опасност да изгори под жарките лъчи на юлското слънце, затова не му оставаше нищо друго освен да облече пак дебелия си пуловер. Удареното рамо го болеше по-слабо, а краката му, обути в здравите зимни обувки, не се затрудняваха по лошия път. Но как стъпваха хилядите боси деца по острите камъни, това беше загадка за него. За Долф цялата процесия, простираща се на километри, представляваше една развълнувана, анонимна маса. Освен Марике той не познаваше никого. От време на време зърваше малкото момче в разкошната премяна, което бе привлякло вниманието му още предния ден. Момчето се стрелваше между редиците и изглеждаше, страшно заето, ясният му глас току просичаше песента на децата. Всеки път, щом го видеше, Долф си казваше: „Ама че наперен петел.“ Но веднага след това забравяше за хлапето. Безпокоеше се за двете дребосъчета, които седяха оклюмани върху гърба на магарето и мълчаха. Изведнъж цялото гигантско шествие спря. От далечината долетя камбанен звън и децата реагираха автоматично. Те нападаха по земята или се разпръснаха из тревата край пътя. Като по някаква невидима заповед застанаха на колене и взеха да се молят. Марике също. Дори Леонардо. Долф съобрази, че трябва да последва примера им, явно така се полагаше. Той погледна крадешком нечупливия си часовник — беше дванадесет и двадесет. Сигурно камбаните оповестяваха, че е време за нещо като обедна почивка. Марике бе клекнала пред него и ходилата и бяха точно пред очите му. Той не можа да устои на изкушението и внимателно ги докосна. Тя изобщо не усети. Пръстите му напипаха дебела, мазолеста кожа и някаква коричка от мръсотия — спечената кръв от скоро заздравяла рана, също заобиколена от мазоли. Как можеше да върви с тия крака? Но това явно не я притесняваше. Може би цял живот бе ходила боса по калните улици на стария Кьолн, дори през зимата. Като свършиха молитвата си, децата се настаниха, колкото се може по-удобно, и наизвадиха остатъците от храната си. А тези, на които не им бе останало нищо или бяха приключили с яденето, се излегнаха, за да съберат сили за следващите часове. Изведнъж Долф видя единия от монасите, които бе зърнал сутринта. Облечен в тъмно расо, със сандали на краката и със сурово неподвижно лице той крачеше сред почиващите деца. Пронизващите му тъмни очи обхождаха с изпитателен поглед дългите редици. Дали ги броеше? „Да не би това да е един от ръководителите? — помисли си Долф — В крайна сметка все някой е организирал този безумен кръстоносен поход. Сутринта видях двама монаси и онова чудновато момче в бяло. Сега пък единият от тях върви цели километри през колоната и ни оглежда като генерал, който прави преглед на войските си. Вчера на обяд, когато онова дете падна мъртво на пътя, не го видях. Къде беше той тогава?“