Сега, когато седеше и главата му не беше замаяна от безкрайното местене на краката — сур-сур-сур — въпросите отново го заляха като вълна. Той гореше от желание да разкрие тайната на този кръстоносен поход. И кой освен Марике можеше да му даде по-добри сведения, тя очевидно се бе присъединила от самото начало.
Веднага щом тръгнаха наново, Долф я хвана за ръка и започна:
— Кога потеглихте от Кьолн? Наложи му се да повтори три пъти въпроса си, докато момичето разбере какво го пита. То се изкиска като ученичка, чийто учител е казал нещо смешно в клас.
— Говориш толкова чудновато — поде Долф наново.
— Ами нали съм от друга страна.
— Вярно.
Кьолнският диалект на Марике всъщност наподобяваше много по-силно на днешния нидерландски отколкото Леонардовият среднонидерландски. Говорът и обаче приличаше леко на жабешко квакане, с което Долф още не беше свикнал. Но той бързо го възприе и така разговорът потече сравнително добре.
— Кога тръгнахте от Кьолн?
— Десет дена преди Петдесетница.
— И как тъй се решихте?
— Николас ни донесе посланието. Разказа ни за новата църква. Ах, колко хубаво говореше. Човек нямаше, дето да не му повярва.
— Николас ли?
Долф вече беше чул да споменават това име. Марике посочи напред към необятното море от деца.
— Николас е чул Божиите ангели — заразказва тя въодушевено — Те му се явили и му предали Божията воля.
— Те ли му заповядали да свика детската войска? — недоверчиво попита Долф. Марике кимна.
— Чудо стана — възторжено обяви тя — Истинско чудо. И аз бях там.
— Когато ангелите говорели на Николас ли?
— Не по-сетне. Когато Николас държеше проповед на църковния площад. В Кьолн — Е и какво?