— Ами вдигнахме кръста и тръгнахме подире му. Бяхме много деца от града. И от селата. Беше толкова хубаво …
— А сега вече не е ли хубаво? — сухо попита Долф. Момичето го погледна недоумяващо.
— Вече не е ли хубаво? — повтори той — Не ти ли харесва вече? Мъчно ли ти е, задето си избягала от къщи? Тя явно разбра само последните думи.
— Аз нямам къща.
— Ами в Кьолн?
— И в Кьолн нямам. Аз съм си… Долф беше поразен. Как беше възможно това красиво като кукла дете, с такова съвършено личице да е сираче, да го подритват от врата на врата, да се скита по улиците на големия град, никой да не се грижи за него, да живее от подаяния.
— Значи нямаш ни баща, ни близки, така ли? Марике поклати глава.
— И майка ли нямаш?
— Тя умря. Значи наистина сираче. Ничие дете. Нищо чудно тогава, че се е присъединило към Николас, който сигурно е обещавал на децата планини от злато.
— А какво са казали ангелите на Николас? — продължи да разпитва Долф.
— Казали му, че Бог иска от него да събере колкото може повече деца. И всичките трябвало да са още непорочни. Тогава Бог щял да ги заведе в Обетованата земя, щели да минат през планините и да стигнат до морето. А морето щяло да се отдръпне, щом Николас прострял ръце над него. И така сме щели да стигнем до Обетованата земя, без да се намокрим и без да се удавим. Николас щял да ни заведе до Ерусалим и…
— Но там има турци!
— Бог ни праща, Бог ще ни закриля. Той ще ослепи сарацините и ще ги изгори с мълниите си. Земята ще се отвори и ще ги погълне, защото са дяволи и изчадия на ада. А ние ще останем завинаги в красивия бял Ерусалим и няма да познаем ни глад, ни студ. И вечно ще сме щастливи. Ще садим цветя на Божия гроб и ще се грижим за светите места. Ще срещаме поклонниците и ще ги гощаваме. Горе-долу това беше разказът на Марике. По всичко личеше, че момичето повтаряше думи, които направо му бяха набити в главата. Долф само мигаше. Що за деца бяха тия, че можеха да им натъпчат мозъка с такива щуротии. Кой беше подшушнал на Николас тази идиотска идея. Мошеник ли беше той или луд, на когото се привиждат и причуват разни работи?
— Какви са тия монаси? — строго попита той.
— Дом2 Анселмус и дом Йоханис. Двама свети люде, които дойдоха в Кьолн заедно с Николас. Те казаха, че Николас е свято момче и е чул волята Божия. Разправиха ни, че един ден, през пролетта, както си пазел стадото, той видял високо във въздуха голям трептящ кръст. От кръста звучали ангелски гласове. Те ни го разказаха, значи е истина.
— Истина е, защото го казват те, така ли? — настойчиво попита Долф. Марике го погледна учудено.
— Ама те са ръкоположени свещеници… как така.
— Естествено — побърза да се съгласи Долф, като се сети за пронизващия поглед на монаха, който правеше преглед на войската през обедната почивка.
— Кой от двамата идва на обяд? — попита той Марике.
— Дом Анселмус. Но ние най обичаме дом Йоханис.
— Добре ли се грижат за вас монасите?
— Не те разбирам.
— Грижат ли се да сте добре нахранени? Лекуват ли болните? Внимават ли изоставащите да не се загубят? Марике само мигаше.
— Кой наглежда всичките тези деца? — упорстваше Долф.
— Ами нали Бог се грижи за нас — възкликна момичето, което най-сетне схвана смисъла на думите му.
— Винаги ли? — усъмни се той.
— Ама че глупаво момче си ти, Рудолф ван Амстелвен — припряно каза Марике — Нали сам видя как жителите на Спирс ни донесоха храна тази сутрин. Бог ги беше пратил.
— А ти, Марике, вярваш ли, че морето ще ви направи път?
— Да, дом Анселмус казва, че направило път на Моисей. Винаги се отдръпвало пред светиите. „Светец — ядоса се Долф — тази дума се върти във всяка уста. С нея предумват и мамят децата. Иначе кой възрастен човек ще вземе на сериозно фантасмагориите на едно душевно болно овчарче?“
— Сам архиепископът на Кьолн ни изпроводи и ни благослови — замечтано разказваше Марике — Беше толкова хубаво. „Все по-забавно става — помисли си Долф — Но какво да се прави, това са то средновековните хора. Нали знаят за Моисей, дето прострял ръце над Червено море и водите му се разцепили, та да мине народът му невредим на другата страна? А после вълните отново се сключили над египетските войни, които преследвали бягащите израилтяни. И всички безрезервно вярват в тази библейска притча. Защо в такъв случай чудото да не може да се повтори? И децата са последвали Николас, за да го видят. За да видят как едно цяло море — дали имат представа какво е това? — как едно цяло море ще се разцепи и те ще тръгнат по дъното му към Обетованата земя, като да са излезли за половин час на разходка! Само това чудо искат да видят те, надеждата ги крепи и им дава сили да извървят пеш хиляди мили. Нима аз съм единственият в тази безбройна детска войска, който знае, че това е невъзможно“? Марике го дръпна за ръката.