— Сърдиш ли ми се? — нацупи се тя, готова да заплаче. Сигурно се бе уплашила от израза на лицето му. Долф я хвана утешително за слабичките раменца.
— Не на теб, мила Марике.
— А на кого тогава? Това той самият не знаеше.
— Не могат ли да оставят някой друг да прави кръстоносни походи, например Готфрид Булонски — попита той гневно.
Марике направо се задави от смях. Долф никога нямаше да разбере това мило дете!
Ами че Готфрид Булонски отдавна е на небето! В главата на Долф изплуваха няколко цифри. 1096 година. Първи кръстоносен поход.
Права си Марике, объркал съм годините. Исках да кажа всъщност Ричард Лъвското сърце.
— И той умрял, така чух — натъжи се Марике.
— Нали има други като него — безукоризнени рицари с брони, добри коне и стрелци. Нека те да освободят Обетованата земя. Това не е работа за невъоръжени деца. Марике му хвърли поглед, пълен с упрек.
— Ти си син на благородник, Рудолф. Как можеш да говориш така?
— Баща ми не е нищо повече от един чиновник — не се стърпя Долф и избухна. Но като видя, че очите и се наляха със сълзи, съжали за невъздържаността си.
— Чуй, Марике, не исках да кажа нищо лошо. Ти си толкова мила…И тя отново се утеши. Марике вдигна едно паднало дете, което Долф, потънал в дълбоки мисли, бе подминал. Тъй като денят напредваше, броят на изоставащите и отпадащите пак започна да нараства. „Колко ли детски живота ще взема този поход всеки ден?“ питаше се отчаяно момчето. И как да им помогне. Не можеше да ги носи всичките.
Изведнъж той съзря подвижното като невестулка момче в хубавите дрехи. То бързаше напред, взело едно малко дете на гърба си. Биваше си го хлапака, силен бе! Леонардовото магаре още малко и щеше да се строполи под тежестта на болните и ранените. Самият студент дърпаше с двете си ръце по едно дете, което едва се движеше. Марике наглеждаше грижливо малките върху магарето, които можеха всеки момент да се свлекат на земята. Долф теглеше четири деца с въже. Много малчугани около него носеха или подкрепяха по-малките от тях. Значи не бяха толкова равнодушни един към друг, както си бе помислил предния ден, слисан от първата си среща с тях. Но това не пречеше по пътя непрекъснато да падат деца, на които никой не обръщаше внимание. Дългият горещ ден бе започнал да взема своя дан.
Опашката, в която вървяха те, напредваше толкова бавно, че имаше опасност да се откъснат напълно от челната група. Краката на Долф взеха да напомнят за себе си. Мъчеше го жажда. Според часовника му скоро щеше да стане четири и половина — само преди един ден още можеше да се надява. Не, не биваше повече да мисли за това. Беше проиграл своя шанс и на негово място друг бе изтеглен в двайсети век. А той живееше сега, в 1212 година, и в този горещ, летен следобед се влачеше към морето по един каменист път. Не искаше повече да се задълбава какво е можел да направи. Трябваше да се опита да оцелее в епохата, от която не можеше да избяга. „Може да живея при Леонардо в Болоня — смътно си помисли той. Аз съм готов учител по смятане, който познава тайните на арабската школа. Ако залегна малко над латинския, ще мога да преподавам в университета, за който говореше той. Или ще стана счетоводител. В този век сигурно ще имат нужда от такива. Само че с колко трудности ще трябва да се преборя. Може на стари години да опиша за поколенията преживяванията си като времекрушенец.“ Макар да не го съзнаваше, Долф вече усилено се приспособяваше към епохата.
Най-сетне те стигнаха полето, където трябваше да опънат стана си за през нощта. Докато не бяха изпохапали от изтощение, децата се пръснаха да събират дърва. Някои се опитаха да влязат в реката, за да наловят, както обикновено, риба. Но се върнаха разочаровани. Брегът беше заблатен и широката ивица тръстика им пречеше да стигнат до водата. Тази вечер нямаше да има риба. Жаждата си утолиха в един ленив поток, който се точеше едва-едва към реката. Макар че целият ден беше горещо, полето също бе мочурливо. Сигурнопрез нощта бе валяло много. Долф се огледа и не одобри мястото за лагера. Още един дъжд като снощния и щяха да газят кал до колене.
Леонардо проследи погледа му и явно прочете мислите му.
— Не се безпокой, Рудолф. Тази вечер няма да има буря. Въздухът е прозрачен. Това е знак за студена, но суха нощ.
Долф нямаше и понятие от предсказване на времето. Когато се канеше да ходи на палатка с приятели, той хвърляше вечерта един поглед във вестника или пускаше телевизора и научаваше съвсем точно какво ще бъде на другия ден. Ала сега имаше доверие в Леонардо, и тръгна с облекчение да търси дърва.