Но и дървата бяха рядкост тук. Малкото клонки, които децата намериха, бяха влажни или прекалено зелени. Няколко малчугани нареждаха лагерните огньове с такава вещина, сякаш години наред бяха членували при скаутите. Други не можеха да се оправят, клоните им бяха твърде големи и с часове се чудеха откъде да ги подхванат. Долф довлече колкото дърва за горене можа да намери. За себе си и Леонардо той не се тревожеше. Дори нощта да беше студена, те двамата щяха да издържат. Но тънко облечената Марике? Ами двете болни дечица, които цял ден трепереха върху гърба на магарето. Долф предполагаше, че се бяха простудили по време на бурята предната вечер. Ако не стояха на топло, щеше да ги хване бронхопневмония и с тях беше свършено. Двете несретничета нямаха никакви защитни сили. Когато огънят се разпали, Леонардо извади от торбата си последните запаси от храна. Една кесийка, пълна със сушен грах, малко зелени подправки, комат хляб. Долф се сети, че биха могли да сварят супа, ако имаха тенджера, и каза на Марике:
— Ще видя дали няма да намеря някоя тенджера. Ти наглеждай болните и от време на време им давай да пийнат нещо.
Той тръгна из гигантския стан, като се оглеждаше на всички страни. Видя, че много малчугани вече спяха. Други ядяха храна, чийто произход не му бе известен. Но видя и още нещо. Зъзнещи от треска деца. Колко ли се бяха простудили по време на бурята предната нощ?
Видя ранени деца, чиито разкървавени крака не бяха превързани. Чиито разбити колене бяха покрити с кръв, спечена мръсотия и мухи. Видя деца с ударени глави, гноясали рани, разкървавени носове, възпалени очи, подути глезени. И никой нищо не можеше да направи за тях. Но повечето бяха здрави и весели. Бореха се с непокорните огньове, опитваха се да стъкмят някаква вечеря с последните остатъци храна от Шпайер. Закачаха се, играеха, пееха песнички, край някои огньове дори свиреха на чудновати инструменти: флейти, шалмай3, някакъв примитивен струнен инструмент.
В далечината биеха камбани. В цялата околност не се виждаше ни къща, ни село. Най-сетне край един огън Долф откри четири момчета, седнали кротко едно до друго. До тях имаше студена чугунена тенджера. Той ги попита дали ще му я дадат за малко.
— Нали сте се нахранили вече… Но момчетата изглежда изобщо не бяха яли.
— Тази сутрин Берто раздаде последните парчета хляб — плахо се обади едното. Странните дрехи на Долф му вдъхваха недоверие.
— Елате тогава при нас — предложи Долф — Ще варим супа. — Стори му се, че едното момче беше отличният плувец от предната вечер. След като си пошушнаха, четиримата станаха и последваха Долф, който ги заведе при Леонардо. Марике отиде веднага за вода.
— Виж — каза студентът, който изобщо не се възпротиви, че бяха дошли още четири гладни гърла. В дланта му се мъдреха две напъстрени яйца.
— Къде ги намери?
— В тръстиката. Пълно е с гнезда. Но не са оцелели много яйца Въпреки това момчетата се спуснаха нататък, за да видят дали няма и те да намерят нещо. След половин час се върнаха с още шест яйца и една млада убита патица, почти пате. От супата се получи някакъв странен миш-маш — яйцата и грахът и придаваха гъстота, подправките — пикантност, ала всичко заедно беше по-вкусно, отколкото очакваше Долф. Леонардо си носеше и дървена лъжица, с която Марике изсипваше варивото в устите на болните деца. Те я гледаха благодарно като кученца. След това момичето, студентът и момчетата изядоха останалата супа, като надигаха един след друг тенджерата. Съдържанието не беше голямо, но ги сгря. След това се отпуснаха и развеселиха.
— Добре беше — каза Долф със задоволство.
Сега той имаше време да разгледа по-отблизо четирите момчета. Запознаха се. Най-големият (според Долф той изглеждаше четиринайсетинагодишен) се казваше Франк и беше син на кьолнски шивач. Защо се бе присъединил към детската войска, това не стана напълно ясно. Името на плувеца беше Петер. Той бе ниско, набито момче с яки юмруци и твърдеше, че е някъде към дванайсетгодишен. Израсъл бил край едно езеро южно от Кьолн, в имението на архиепископа. Третото момче беше по-малко, казваше се Еверард. Баща му бил дървар и то не бе виждало нищо друго освен безкрайните лесове и ловните дружини на господаря си, нямаше нещо за гората и горските животни, което Еверард да не знаеше. Четвъртият, Берто, беше по-голям и не искаше да разкаже нищо за живота си.
— Нали сега съм кръстоносец, другото не е важно — отсече той. Но Долф го хареса — изглеждаше добро момче.