Самият той се представи както обикновено — като Рудолф Веха ван Амстелвен, това име винаги произвеждаше огромно впечатление.
Долф посочи местността около себе си.
— Мястото не е подходящо за лагер. Еверард се съгласи с него на минутата.
— Можехме да продължим още малко — Той се обърна на юг. Там брегът изглежда по-висок, и гора има.
— Кой определя къде ще се нощува? — попита момчето.
— Николас — отвърна Франк, без да се двоуми — Той е нашият предводител. Ала най-често се допитва до дом Анселмус.
— Монаха ли? Момчетата кимнаха почти едновременно. — Долф стана.
— Мисля че е крайно време да поговоря с този Николас — каза той. Берто бе направо изумен от тази вест и зяпна новия си приятел с отворена уста.
— Можете ли да ме заведете при него? — продължи Долф.
— Ама то не може току-тъй… — престраши се Берто.
— Рудолф може — изписука Марике — Той е от благороднически род. Явно не бе възможно тази представа да и се избие от главата. Франк също се надигна.
— Да тръгваме — спокойно каза той — Ей там, зад оня гъсталак е опънат шатърът му.
— Какво е опънато? — Долф помисли, че не е чул добре.
— Шатърът му. Там е и покритата му каруца.
— Да вървим тогава!
Един до друг двамата вървяха опипом през стана. Повечето деца вече спяха. Огньовете димяха и гаснеха. В далечината отново забиха камбани. Камбанен звън се носеше по цял ден, но Долф имаше повече вяра на часовника си — херметик, антишоков, който вървеше съвсем точно и се навиваше автоматично. И според него часът бе осем и половина. Както винаги след горещ ден, от реката и полето се надигаха пари, които обвиваха децата със студената си влага и намаляваха видимостта.
— Каква хубава гривна имаш само — каза Франк, който бе забелязал, че Долф гледа часовника си.
— Да, подарък от баща ми.
— Сребърна ли е?
— Неръждаема стомана.
— Дамаскинска стомана ли!
— Нещо такова.
— Баща ти богат ли е?
— Доста — отвърна Долф с неприятно чувство. В сравнение със средновековните хора баща му беше истински богаташ. През двайсети век д-р Веха беше учен със средно висока заплата.
— Тогава защо си избягал, щом ти е било толкова добре вкъщи? продължи да пита Франк — Ей така, заради самото приключение.
Франк бе удовлетворен. Явно и гой се беше включил в детския кръстоносен поход поради тази причина.
След дълго ходене двамата стигнаха до едно леко възвишение сред неравното поле. Почвата тук не бе така мочурлива. Щом подминаха гъсталака, видяха голям огън, около който бяха насядали в кръг възрастни хора и дена Макар да се стъмваше, зад огъня Долф зърна стар боен шатър. Край гъсталака кротко преживяха два бели вола. Малко по-нататък се белееше платнището на волска каруца, зорко охранявана от двайсетина момчета с тояги. Явно Николас не се излагаше на ни най-малък риск. Групата около пращящия огън вечеряше. От ястията се разнасяше такова ухание, че устите на Долф и Франк се напълниха със слюнка. Няколкото глътки супа, които бяха сръбнали, далеч не можеха да заситят глада им. Над огъня се въртяха на шиш още мръвки от дивеч. Долф различи очертанията на птица. Очевидно децата бяха успели да подмамят няколко водни пернати.
В групата влизаха момчето в бяло, двамата монаси и осмина малчугани, чието висше потекло си личеше по дрехите, маниерите и фините ръце. Пъргавото момченце, което Долф вече бе мярнал веднаж, също седеше в кръга. Смаяни, с пълни уста, те впериха поглед във високото момче, което бе изникнало така внезапно сред тях. Долф пак беше наумил нещо и се движеше право към целта, със сляпа упоритост, но без да загуби ни за момент разсъдъка си.
— Аз съм Рудолф Веха ван Амстелвен — произнесе той бавно и тържествено. Както винаги, името произведе силно впечатление. Слабият монах, когото казваха дом Анселмус, вдигна ръка. Дом Йоханис, много по-млад, по-дебел и по-дружелюбен, му кимна с глава. Николас сякаш понечи да се изправи, но остана на мястото си. Издокараните момчета го гледаха с любопитство. От изненада те забравиха да дъвчат.
— … и съм гладен — невъзмутимо добави Долф, сочейки към шиша. Напереният петел незабавно му набучи парче дивеч и се отмести.
— Седни, Рудолф ван Амстелвен. Добре дошъл. По всичко личеше, че членовете на тази елитна група го взеха за свой, за дете на благородници. Само дето дрехите му сигурно бяха загадка за тях. Долф махна с ръка на Франк да седне до него, което останалите явно не посрещнаха с възхита. Те си размениха неодобрителни погледи.
— Ти кой си? — строго попита дом Анселмус. Франк си каза името. Долф съобрази, че съсловното различие между сина на свободни граждани и децата на барони трябва да бъде заличено, и бързо обгърна с ръка раменете на Франк.