— Това е моят другар — рече той! Възцари се потискащо мълчание. Но въпреки това напереният петел подаде на Франк парче месо и с това веднага стана симпатичен на неговия приятел. Щом се засити, Долф огледа внимателно елитния кръг. Децата също го разглеждаха с любопитство и леко подозрение. Той забеляза едно красиво момиче в дълга одежда, изтъкана от фин лен. То беше цялото обкичено с накити, а на гърдите му искреше кръст със скъпоценни камъни, окачен на сребърна верижка. Момчето до Долф носеше тъмночервена горна дреха, жълти панталони и везан със сребро колан, в него бе втъкната прекрасна кама, а дръжката и — цялата в драгоценни камъни. Останалите деца бяха не по-зле нагласени. Момчето в бяло бе естествено Николас. Долф заговори. Той сниши глас, за да не се забелязва чуждият му акцент и за да прикове вниманието на другите. Когато някой говори тихо, хората го слушат по-съсредоточено.
— Вчера аз също се включих в детския кръстоносен поход. Искам да тръгна с вас за Обетованата земя и да помогна да завземем Белия град — каза той в доказателство на своята почтеност. Монасите кимнаха в знак на съгласие, а погледът на Анселмус изпитателно обхождаше здравата му фигура.
— Аз съм от Холандия, където хората говорят другояче и се обличат другояче — продължи Долф, за да обясни всичко, което можеше да им се стори странно у него. A то не беше малко! Дори това изявление бе прието като непозната вест.
— …това, което виждам в детската войска, не ми се нрави — най-сетне Долф стигна до същината на въпроса — Забелязах неща, дето силно ме разтревожиха. Благото на децата е моята първа грижа. Ала видях болни, за които никой не се грижеше. Видях деца, падащи от изтощение по пътя. Видях ранени, за които никой нищо не правеше. Видях деца да умират, други да се давят. Отче — обърна се той неочаквано към Анселмус — този кръстоносен поход е зле организиран. А може да бъде много по-добре.
Тъмният монах сбърчи вежди, ала нищо не каза. Веднъж Йоханес прояви интерес. Николас вдигна ръка към небето.
— Господ всичко вижда, Господ ни пази — каза той като автомат.
— Господ сигурно няма да ни се разсърди, ако му помогнем малко — изпусна се Долф. Кръгът изтръпна от ужас.
— Да ни поучаваш ли си дошъл, Рудолф ван Амстелвен? заплашително попита дом Анселмус.
— Да. Когато казах, че съм гладен, вие незабавно ми дадохте парче месо. Затова съм благодарен. Но тук на полето има още осем, може и десет хиляди деца, и всички те са гладни. А какво се прави за тях?
— Бог ще ги нахрани — отново отвърна Николас, но този път малко прибързано. Тогава Долф се обърна право към овчарчето.
— Чуй ме, Николас — заговори той сериозно и бавно — Бог те е избрал за предводител на тези деца до Обетованата земя. Но по този начин Бог е снел върху теб и отговорността за тях. Ти си натоварен с тежката мисия да ги заведеш здрави и читави пред портите на Белия град. Пътят е дълъг, опасностите големи. Но при по-добра организация и повече здрав разум ще можем да предотвратим много страдания. Не може Бог да е пожелал повечето от тези деца да измрат по пътя. Той те е избрал за водач, но да водиш означава да се грижиш за повереното ти стадо.
— Рудолф ван Амстелвен има право — обади се неочаквано момчето с красивите дрехи. — Когато тръгваше на война, баща ми осигуряваше добра храна на войните си за из път. Дом Анселмус изсъска:
— Затваряй си устата, Каролус. Ала Каролус не се остави да му затворят устата.
— Вие не знаете нищо, защото се возите все в началото на колоната — извика той, — но отзад, на опашката, цари ужасен хаос. Аз вече ви се оплаках и се радвам, че Рудолф ван Амстелвен подкрепи думите ми. „Добре, че имам поне един на моя страна“ — с благодарност си помисли Долф.
— Рудолф ван Амстелвен греши — отбеляза дом Анселмус с леден глас — Това не е обикновен кръстоносен поход. Ние не сме тръгнали на път, за да проливаме кръв и да завладеем Ерусалим с меч в ръка. Ние ще прогоним сарацините с непорочността си.
— Зная — невъзмутимо отвърна Долф — Но това не означава, че сме тръгнали, за да измрем от глад, студ и оскъдица. Всички тези деца — той махна с ръка — всички тези деца очакват да видят Ерусалим. Както вървят нещата, и една десета от тях няма да издържат на похода. Защото предводителите им не се грижат за тях. А самите те не се лишават от нищо.
Долф отново посочи с ръка — този път укорително — остатъците от вечерята, шатъра и покритата каруца.
— Вие не вървите, а се возите. Вие не гладувате. Вие не се простудявате, когато вали и бурята бушува над стана. Вие си избирате удобно местенце за нощуване, без дори да си зададете въпроса дали то е подходящо за хилядите деца, които нямат шатри, където да се подслонят.