Да — отвърна Франк без колебание — Той плува като риба и има много приятели сред децата.
— Чудесно. Каролус ще предвожда ловците, а Петер — рибарите. А кой ще води нагледвачите?
— Аз — обади се едно напето момче от благородниците. Момчетата при каруцата също са под моя заповед, А и смятам, че Рудолф има право — целият стан трябва да се пази. Вечер се крадат деца.
Долф потрепери. Рицарският син се казваше Фредо и явно му беше драго да стане нещо като военачалник. Долф кимна в знак на съгласие.
— Ще ни е нужна и група от болногледачи, които да се грижат за ранените и болните деца по пътя. За тази цел ще трябва да разделим колоната другояче. Най-напред ще вървят момчетата с тояги или лъкове и стрели, за да разгонват разбойниците и всякаква долна паплач. Ще ги следват най-малките и немощните, сред които ще има по-големи, за да им помагат при нужда. С волската каруца можем да превозваме децата, които вече не са в състояние да се движат. Ще се опитваме да подслоним болните и ранените в първия град, който стигнем. Вие сте здрави и можете да ходите! След най-малките ще вървят отново по-издръжливи деца, които ще могат да прибират изоставащите. На опашката ще се съберат пак яки, добре въоръжени момчета и ще посрещат евентуалните нападения в гръб. По този начин вече няма да има изоставащи, които да умират, незабелязани от никого в страшни мъки. Съгласен ли си с мен, Фредо?
— Намирам, че планът е твърде добър — кимна момчето.
— Значи ще трябва да вървя, така ли? — плахо попита момичето с накитите — Аз обаче не искам. Долф погледна към изящните му Обувчици, същински сребърни пантофки. С тях то нямаше да стигне надалеч.
— Ти коя си? — попита той.
Хилде фон Марбург. Името нищо не му говореше, но изглеждаше да е благородническо.
— Ако си съгласна да наглеждаш болните, можеш да се возиш на каруцата при тях — реши той. Хилде кимна с облекчение. Каролус се обърна към Долф.
— Аз не съм се возил много — каза той, не смятах, че е съвсем честно, освен това един крал трябва да се грижи за поданиците си. А и мога прекрасно да вървя сам.
Долф топло му се усмихна. Будният Каролус все повече му се нравеше. Той се чудеше какво ли бе накарало това дете да се присъедини към войската на отритнатите.
— Говориш, като да си давал цял живот заповеди, Рудолф ван Амстелвен — рече дом Анселмус — Колко са големи владенията на баща ти? Най-старшият син ли си?
Долф се изправи. Със своите метър и шейсет той беше висок колкото обикновен възрастен човек от онова време. Сигурно го мислеха за осемнайсетинагодишен. Височината му и увереността, с която говореше и се движеше, плашеха средновековните хора. В епохата на Долф всичко това беше напълно нормално за едно петнайсетгодишно момче. Той реши да подсили, колкото може повече, впечатлението, което бе направил.
— Простете — каза Долф — Не мога да говоря за миналото и младостта си без болка. Моля ви да не ми задавате въпроси. Отговорът им ме затруднява.
Децата в кръга кимнаха с разбиране. И те предпочитаха да не си спомнят за замъците, които бяха напуснали, за суровите господари, грубите войни, вонящите крепостни, за скуката през дългите зими. В Ерусалим, сърцето на света, беше вечно лято, цветята там цъфтяха през цялата година… След като отклони въпросите за своето минало, Долф продължи да развива плановете си.
— Отсега нататък станът за нощуване ще се разполага другояче. Трябва да съберем още дружини — дървари, готвачи и стражи. Ще са ни нужни обаче големи казани за готвене и много панички. Нагледвачите ще събират храната, която сме намерили или уловили през деня, и ще я пазят до вечерта. Тогава ще се залавят за работа готвачите ще напалват големи огньове и ще хранят цялата детска войска. Нощем отряди от големи момчета и момичета, добре въоръжени, ще стоят на стража по краищата на лагера.
Каролус кимаше с глава през цялото време. Фредо също, но дом Анселмус каза рязко:
Всичко това ще ли отнеме много време. Ще се движим едва-едва, а преди есента трябва да сме превалили планините. Долф отговори:
— Отначало ще минат няколко дни, докато свикнем, но после, щом всяко дете разбере какво се иска от него, ще видите, че нещата ще потръгнат и ще напредваме по-бързо.
Той погледна към другия монах, към дом Йоханис, който му се усмихваше сърдечно. Този човек изглеждаше добър. Каролус възкликна:
— Рудолф ван Амстелвен е самата мъдрост. Добрият ред е задължителен за всяка войска. Рудолф, можеш да разчиташ на мен.
Тъй като думата на Каролус явно се чуваше, останалите благородничета не смееха да се възпротивят. Долф реши да подсили още повече нещата, тъй като видя, че Николас гледаше през цялото време изпод вежди и клатеше глава.