— Всички тези деца — рече той, протягайки ръка към спящия стан, идват отнякъде, понаучили са нещо. Да вземем момчето, което седи край моя огън, израсло е в горите и познава всички следи на животните. Такива момчета ще са много полезни в ловната дружина на Каролус.
— Как се казва? — заинтересува се Каролус.
— Еверард. Утре сутринта ще ти го пратя, сигурно ще ти се понрави. Защото, ако искаме дружините ни да вършат работа — да намират храна за цялата войска и да ни пазят от опасностите, трябва да дадем, доколкото е възможно, свобода на децата да избират сами заниманието си. Всяко от тях знае или може нещо, което да използуваме за всеобщото благо.
Думите на Долф предизвикаха всеобщо смайване. В средновековието всеки си е знаел мястото. Раждал се е на това място и е оставал верен на съсловието до края на живота си. Естествено и през тринайсети век е било възможно човек да се издигне. Обществото е проявявало известна гъвкавост и най-умните, общо взето, са успявали да подобрят положението си. Но да се предостави на всяко дете свобода да избира, и то за всеобщото благо, тази мисъл бе толкова чужда на елитната група около огъня, че всички поклатиха слисани глава.
Долф обаче съзнаваше напълно какво прави. Той знаеше, че няма по-голяма полза от един човек, който върши с охота работа, каквато му допада. Като видя колко учудени бяха другите и разбра, че е казал нещо недостойно за тях, той бързо премина към друга тема.
— Чух, че дом Анселмус спомена някакви планини. Всъщност по кой път се движим към Обетованата земя? Картата на Европа отдавна се бе запечатала в съзнанието му. Чудеше се как тези хора знаеха накъде вървят.
Отговори му дружелюбно настроеният дом Йоханис.
— При Генуа ще стигнем до морето.
— Генуа ли? — попита Долф — Нищо не разбирам. Какво ще дирим в Генуа? — Бог е наредил на Николас да заведе детската войска до Генуа — отсече мрачният дом Анселмус. „Ама че работа“ — помисли си момчето и изведнъж се сепна.
— Значи тогава ще минаваме през Алпите! Монасите кимнаха и Долф почувствува как кръвта му се смразява — Как ли са изглеждали Алпите през тази епоха? Дали е имало пътища? Да, сигурно. Римляните са ги прекосили преди повече от хиляда години. И Ханибал със своите слонове. Но ужасен от мисълта, че ще трябва да премине най-лошата планина на Европа с осем хиляди беззащитни деца, Долф гледаше втренчено пред себе си и размишляваше. Дали цялата история нямаше да свърши като някаква страшна драма? Той познаваше Алпите. Колко пъти беше ходил в Швейцария, Австрия и Италия? Но се возеше в удобна кола и по асфалтирани пътища, заобиколени от ресторанти, хотели и места за пикник. Охранявани от полиция, кръстосвани от колите на Пътна помощ. Трудно можеше да се случи нещо лошо на пътниците, отиващи на почивка. Долф си даваше сметка, че сега положението беше съвсем друго. Лоши, тесни пътища покрай страховити пропасти. Злодеи, които дебнат — и нападат нищо неподозиращите странници. Феодали, които събират пътен данък, ако преди това не са прерязали гърлото на пътниците и не са ги ограбили. — Значи през Алпите към Генуа — каза високо Долф — А после какво ще правите? От Генуа до Ерусалим остават още хиляди мили.
Той знаеше предварително отговора, ала искаше да го чуе от устата на възрастен човек. И го чу.
— Бог ще извърши чудо и водите на морето ще се отдръпнат, та да можем да стигнем пеш до Обетованата земя.
„Дали и монасите вярват в това“ — почуди се Долф.
От доста време той бе забелязал в сянката извън светлината на огъня една тъмна фигура, която явно следеше с внимание разговора им. Стори му се, че това е Леонардо с неговия кривак. Какво правеше той тук?
Щом тъй и тъй ще прекосяваме Алпите — каза Долф, ровейки се в паметта си — предлагам да минем през прохода Бренар. Там не е така високо и опасно.
— Решили сме да следваме стария боен път през Мон Сени — отряза го Анселмус — Той е най-кратък и го познавам добре. Вече съм ходил на поклонение в Рим.
— И аз го познавам — почти панически изкрещя Долф — Та той е чудовищно страшен, почти като Големия Сен Бернар. — Последва смутено мълчание. Долф се изчерви. — Аз съм пътувал много — добави той тихо. Майка му не беше привърженик на самолетите. Твърде много обичала прекрасната земя, за да си позволи да подмине цели страни, често казваше тя. Затова семейство Веха винаги ходеше на почивка, с кола, като всеки път минаваше през различен проход в Алпите. А бащата на Долф бе завладян от спортна страст и избягваше дори големите тунели. Така човек виждаше малко свят. Както всички хора от равнините, момчето беше влюбено във високите планини и дивните пейзажи. Затова се наслаждаваше на тези пътувания с цялото си същество. Ала сега…