Нека при Страсбург да свием на изток — предложи той — ще минем през Шварцвалд и Бавария и ще прекосим Карвендел, тъй като на отвъдната му страна се намира Инсбрук. А след Инсбрук започва проходът Бренар. Ще се насочим право към Болцано. Вярно, че доста ще заобиколим, но това, е единствената ни възможност, ако искаме да прекараме осемте хиляди деца здрави и читави през планината.
— Не — припряно каза Анселмус — Това заобикаляне е безсмислено. Да не говорим, че Карвендел гъмжи от разбойници.
— Ах, че то ще е така из цялата планина — простодушно вметна Долф.
— Ходил ли си там? — запита Каролус заинтригуван. Познаваш ли планината?
— Да. Минавал съм през всички проходи. Естествено никой не му повярва. Дом Йоханис рече плахо:
— На Мон Сени има прочута манастирска обител, където пътниците могат да намерят храна и подслон.
— Осем хиляди души наведнъж?
присмя се Долф — Пък дори и четири хиляди. Защото, докато стигнем дотам, сигурно ще загубим половината деца.
Неочаквано тъмната фигура от сянката излезе напред. Това действително беше Леонардо. Облегнат на своята тояга, той спокойно заговори:
— Простете, че се намесвам в разговора на това светлейше общество. Аз съм Леонардо Фибоначи да Пиза, странстващ студент на път за Болоня. От състрадание временно се включих в детския кръстоносен по-ход. Аз също познавам Алпите и някои проходи, затова мога да ви уверя, че Рудолф ван Амстелвен има право. Преходът през Мон Сени е невъзможен, ще ни коства живота на хиляди малки деца. На тази ужасна височина не расте нищо, храстче даже не се вижда, въздухът е леден. Децата ще погинат от глад, ще измръзнат през мразовитите нощи… Проходът Бренар не е разположен толкова високо и не е така недружелюбен.
— В Карвендел ще ни изядат мечките — обади се мрачно Анселмус.
Мечки ли? — стресна се Долф и в следващия момент му идеше да си отреже езика, защото Николас извика: — Виждам, че нищо не знаеш за планините. Долф беше отстранен от бойното поле, но не и Леонардо.
— Нима на голия Мон Сени няма мечки и вълци? — тросна се той. Монасите бяха принудени да се съгласят с него. „Втасахме я сега, мечки имало — мислеше си Долф — За това пък изобщо не съм се сещал, че и вълци! Какво ли още ни чака?“
Облегнат на кривака си, студентът най-спокойно наблюдаваше насядалите около огъня. Беше слаб и малко по-висок от Долф. Но излъчваше някакво превъзходство, предимно заради хладнокръвието и самоувереността си. Долф му се възхищаваше, особено когато Леонардо непринудено чукна по земята със сопата си и невъзмутимо подметка:
— Я вижте, с тоя другар никоя мечка не може да ни излезе насреща.
Малкият Каролус, който щеше да литне от въодушевление, извика:
— Не може да не се вслушаме в съветите на двама патили и препатили странници.
— По-тихо — обади се едно момиче в синя мантия — Мен ме е страх от мечките и вълците. Долф вече бе възвърнал самообладанието си.
— Всички ни е страх — каза той — но като се подготвим както трябва и съберем дружина от храбри ловци и нагледвачи, ще можем да държим на разстояние дивите животни.
Спорът продължи до късно през нощта. Най-накрая бе взето решение да се откажат от прехода през несигурния Мон Сени и да изберат пътя, предложен от Долф и Леонардо. Момичето е накитите бе заспало върху рамото на Каролус. То сигурно нямаше дванайсет години и беше много красиво — с дълги руси плитки. Сърцатият Каролус бе обвил с ръка кръста и и влюбено гледаше русата и главица — Сестричка ли ти е Хилде? — попита Долф.
— Хилде фон Марбург е дъщеря на граф Лудвиг — прошепна Каролус. — Израсла е в имението на чичо си, архиепископа на Кьолн.
— В манастир, естествено. Архиепископът ни нареди да я вземем с нас. Тя ще стане кралицата на Ерусалим.
— Не е зле — изпусна се Долф.
— А аз… — замечтано продължи Каролус — аз ще бъда провъзгласен за крал. На Ерусалим. Ще живея с невестата си Хилде в бял дворец и ще бъда вечно щастлив.
Детски мечти, детски фантазии — вълнуващи и нереални. Какво можеше да каже Долф? Той не успя да измисли нищо друго, освен да се поклони пред малкия крал. Каролус радушно прие отдадената му почест.
— Рудолф ван Амстелвен — рече той, без да става, тъй като не искаше да събуди момичето — обявявам те за мой пръв оръженосец — и докосна Долф по рамото със свободната си ръка.
— Това ти дава право да нощуваш в шатъра — добави заговорнически малкият крал.
— Благодаря ти, Каролус, но предпочитам да спя край моя огън. Там също има едно мило момиче, което се нуждае от моята закрила, нали разбираш. Каролус кимна одобрително. Долф стана. „Ето, че съм повишен в рицарски сан от краля на Ерусалим — мислеше си той развеселен — и ще трябва да тръгна с хиляди закачливи и мечтателни деца на поход, пред който биха се стъписали стотици силни, въоръжени юначаги. Що за безумно време е това?“