— Ще ни дадат вълна — каза Каролус на Николас — Трябва да ги острижем и момичетата ще изпредат вълната. От нея ще направим дрехи. — А месото на овцете ще изядем — кимна Николас, без да се замисли.
— Не — реши Каролус. — Няма да ги убиваме, а ще ги вземем с нас. Овцете могат да вървят добре.
— Аз искам да ги заколим — каза Николас, на когото явно се ядеше овнешки бут. Този ден ловът беше беден, намираха се в рядко населена област. Каролус нареди да извикат Долф. Макар че предводител беше всъщност Николас, малкият крал имаше повече доверие в Рудолф ван Амстелвен. Когато чу за какво става дума, Долф веднага се въодушеви.
— Естествено, че ще оставим животните — каза той високо, така че да го чуят и наоколо — Ще ги заколим и изядем едва когато има опасност да умрем от глад. После, в планините. Николас, който не беше глупав, а само неук, тъй като никой никога не си беше направил труда да го науча на нещо друго освен да се моли и да гледа овце, се страхуваше малко от високото момче от север. На него му беше известно, че Рудолф ван Амстелвен си бе спечелил за кратко време много приятели, готови и в огъня да се хвърлят за него. А и бе видял как това момче бе успяло да намали значително броя на ежедневно умиращите деца. Беше видял как за няколко дни хаотичната детска войска се бе превърнала в добре оформени групи, където всеки имаше своя задача. И не го проумяваше.
Откъде идваше превъзходството на това момче, още дете? Какво искаше да каже то с думите: „Един за всички, всички за един“? За суеверната душа на Николас Рудолф беше човек, с който трябва сериозно да се съобразяваш и да не му възразяваш твърде често. И така овцете бяха временно задържани. Още същата вечер пастирчето им съблече дебелото руно. Не му бе за пръв път и вълната се смъкна неразкъсана. След като я изпраха и изчеткаха добре, разпределиха я между момичетата, които умееха да предат. Долф ги наблюдаваше с удивление. Всяко от тях нави по няколко вълма на една пръчка, която пъхна под лявата си ръка. След това започнаха внимателно да изтеглят нишки и да ги усукват с пръсти, докато се получи груб конец, много по-здрав, отколкото си мислеше Долф. Друго момиче улавяше конеца и отново го навиваше на една пръчица, така се получаваше цяло кълбо. „Нима така се преде вълна?“ — с учудване си помиели Долф.
— А аз винаги съм си мислел, че е нужен чекрък. Но през 1212 година чекръкът още не е бил измислен и това не му дойде толкова бързо наум.
Да се преде можеше и докато се върви, така че това не ги забави. Двамата монаси и Николас непрестанно подканваха върволицата да бърза. Всяко забавяне ги хвърляше в ужас. Макар че не се придвижваха толкова бавно, тъй като вече нямаше много изоставащи, болните се превозваха с покритата каруца, а за бракониерстване, просене и търсене на ядене губеха малко време. Ловните дружини се състояха от добри бегачи, които можеха да настигнат детската войска веднага щом спреше, за да си устрои бивак за през нощта. Долф беше наредил да спират в четири часа. Монасите не бяха съгласни, особено Анселмус, който искаше да вървят до залез слънце. И този път момчето спечели борбата на мнения, най-вече защото следобед децата почваха силно да се уморяват и да искат почивка, малко работа и храна. Така рибарската дружина имаше възможност да отиде до реката, докато нагледвачите опъваха шатъра и хранеха воловете, а дърварчетата мъкнеха дърва.
Когато огньовете лумваха, първите количества риба вече пристигаха, а ловният отряд влизаше в лагера с прясно месо. Обикновено приключваха с яденето преди седем часа и можеха да използват светлината от последните часове на деня, за да тъкат, да обработват кожите, да перат и шият дрехи и да правят оръжия. Долф подканваше децата да се изкъпят, но винаги под ръководството на няколко рибари, умеещи добре да плуват. Вече нямаше случаи на удавени без надзор. Скоро те стигнаха Страсбург, където бяха сърдечно посрещнати, получиха помощ, храна и разрешение да оставят най-тежко болните. След това минаха на другия бряг на Рейн по един голям дървен мост. Отсега нататък щяха да се движат на изток, първо през долината на Кинциг, после щяха да прекосят Дунав и да се отправят към Боденското езеро. Анселмус се опита още веднаж да склони Долф да промени намерението си и да се спре на пътя през Мон Сени, тъй като ще е по-къс от дългото пътешествие през Бавария. Но Долф не искаше и да чуе за това.
— Ако искаме да стигнем бързо в Генуа, трябва да изберем път, подходящ за хилядите малки крачета. А не пътека, която да води децата към истинско унищожение — упорстваше той. В същото време момчето се питаше: „Защо ли бърза толкова Анселмус? Още е юли. Имаме цели три месеца да прекосим тези високи планини.“ Ала той нито казваше нещо, нито поставяше въпроси. Не беше забравил предупреждението на Леонардо да бъде предпазлив.