Но с дом Йоханис Долф се погаждаше. Винаги жизнерадостен, този монах умееше да поддържа духа на децата през дъждовните и трудни дни. Малките го обичаха и му вярваха сляпо, докато дом Анселмус им вдъхваше страх с пронизващия си поглед и режещия глас. „Йоханис може би е подлец — мислеше си Долф — но в такъв случай си го бива.“ Те вече навлизаха в Шварцвалд. Висока и обрасла с гъсти гори се извисяваше край тях планината, проряза на от Кинциг.
— Тясна, бистра река, гъмжаща от пъстърва. Долф непрекъснато се дивеше на девствената природа. На прекрасната вода, студена, но сладка, на многобройните боброви бентове, на изобилието от дивеч в горите. Животните почти не се плашеха от хората и бяха лесна плячка за бързите като стрела малки ловци. Децата посрещаха с луд възторг ловните походи, при които можеха да се извършат истински подвизи. Долф никога не тръгваше с Каролус, Еверард и Берто, когато повеждаха своите ловци. Той разбираше, че бракониерството бе необходимо, но не можеше да гледа как колят някоя сърничка или отрязват главата на малко зайче.
През двадесети век ловът беше станал почти смъртен грях и тази представа се бе загнездила дълбоко в него. Но преминаването на Шварцвалд не беше лесно. Плодовете и зеленчуците изчезнаха от менюто на децата. Марике, която всъщност не можеше да върши нищо, тъй като никога не беше се учила, правеше каквото бе по силите и, за да бъде полезна. Тя се сприятели с Фрида, дете на крепостни, което бе израсло на село и познаваше всички горски плодове, билки и ядивни корени. Двете събраха една групичка и имаха грижата да доставят богати на витамини растения, да берат горски плодове и да търсят билки. Не че разбираха нещо от витамини — но Марике бе чула Долф да се оплаква от липсата на плодове и зеленчуци и това и стигаше, за да разбере, че са необходими.
Хилде също почувствува помощта на тези момичета, защото носеха билки за болните и я улесняваха, когато смъкваше висока температура. Тъй като никога не напускаше лагера, Долф нямаше представа колко опасности грозяха децата, които бродеха навън. Малкият Каролус не можеше току-така да забрави благородническия си произход и кралското си бъдеще и се излагаше на рискове, които лесно можеха да завършат злополучно. Планината беше пълна с диви свине. Животните обикаляха горите на големи стада — по средата женските и малките, охранявани от огромни зверове с чудовищни бивници. Свинското месо беше вкусно и ловците не се двоумяха да нападнат някое стадо, когато Каролус ги подканеше. Нерядко те плащаха със сериозни наранявания. Една вечер докараха в лагера Берто с разкъсано бедро. Хилде пребледня от уплаха, но ни за минута не загуби самообладание. Тя прати да извикат Рудолф и му каза:
— Нужна ми е помощ. Раната трябва да се зашие. Положиха Берто върху импровизирано легло от борови клони и четири силни момчета го хванаха здраво. Хилде започна решително да боде в месото му с почистена игла, като събираше краищата на раната и ги зашиваше със здрави нишки. Берто се превиваше, но не издаваше ни звук. Каролус стоеше до него и хлипаше.
— Той ми спаси живота — развълнувано разправяше малкият крал — Свинята ме нападна, а Берто се хвърли пред мен. Улови животното, с копието си, но то се счупи…
— Раната изглежда по-зле отколкото е в действителност — успокояваше го Долф — Повярвай ми, Каролус, цялата тази кръв изглежда ужасно, но чрез нея нараненото място се почиства. Берто скоро ще оздравее. Въпреки това той забрани занапред лова на диви свине, защото беше твърде опасен. Ала се случваше децата да попаднат на някое стадо и да бъдат подгонени от ловци и Долф не можеше да ги предпази. Опасност представляваха и рисовете. Тези диви котки не нападаха току-така хора, но имаше вероятност някоя женска с малки да се подплаши от приближаващите деца и да скочи върху тях. Това животно можеше здравата да подреди някой малчуган.
Пътят край Кинциг не беше нещо повече от неравна пътека, понякога толкова тясна, че покритата каруца на можеше да помръдне и се налагаше да я бутат с общи сили покрай издатините и по големите камъни, като внимаваха да не се обърне и озове в реката. Това им струваше часове къртовски труд и всички болни трябваше да слизат. Освен това непрекъснато ги безпокояха разбойници, селяни от долините, скитащи пройдохи или въглищари, които виждаха опасност в детската войска. Тогава ударните отряди трябваше да доказват значението си. Долф закопня с цялата си душа за мига, в който щяха да оставят зад гърба си тази планина.