6. ЧУДОТО НА ХЛЯБОВЕТЕ
Най-сетне те стигнаха град Ротвайл на брега на река Некар. Жителите веднага затвориха портите си. Легендата за Шпайер явно не беше проникнала до тук. Възможно беше и хората да бяха подочули нещо, но да го бяха сметнали за измишльотина. Вечерта беше мрачна, от време на време плисваше дъжд. Децата жадуваха за топлина, храна, подслон. Те устроиха стана си недалеч от града, на един не стръмен склон. Зад стените беше пусната само малко делегация, включваща Николас, дом Анселмус и Петер, за да преговаря с градската управа. Долф не бе отишъл с тях. Той имаше работа в другия край на лагера и преди да забележи какво са намислили Николас и монахът, двамата вече бяха тръгнали. Само Петер бе успял да се присъедини към тях като представител на децата-поклонници. Анселмус си беше помислил, че мокрите дрехи на момчето ще събудят съчувствието на гражданите и му бе разрешил да отиде с тях.
Първата стъпка на Николас бе погрешна. Още с пристигането си той заля първенците на града и каноника с поток от думи. Подтиквано от дом Анселмус, момчето заговори за свещената си мисия и може би щеше да произведе някакво впечатление, ако монахът не бе развалил работата напълно, като започна да заплашва ротвайлчани и да настоява да хранят децата отвън на полето. Добър лов в околностите на голям град не можеше да се очаква. Риба в Дунава не биваше да хващат, тъй като риболовът бе нает от неколцина селяни. И така, детската войска трябваше да се храни с малкото останали запаси, а те съвсем не бяха достатъчни за осем хиляди гладни гърла. Анселмус беше обещал на децата вечер на изобилието, тъй като бе разчитал, че ротвайлчани ще се покажат по-щедри. Недружелюбното им държане направи монаха непредпазлив. Той се провикна:
— Бог ще да накаже всички, що отказват помощ и храна на децата! Но каноникът огледа още веднаж монаха от главата до краката и вдигна рамене.
— Не ще се стреснем от измамници. Сигурно вие самите сте подпалили Шпайер. Ако сред децата има сериозно болни, ний ще ги подслоним в града и ще се грижим за тях. Ала ако мислиш, че град Ротвайл е толкова богат, та да нахрани осем хиляди деца, мамиш се. Реколтата е още по полето. И добре я вардим, да знаеш. Забележим ли, че децата под ваша команда се опитват да крадат добитъка или зърното ни, ще наредим на войните да изсипят дъжд от стрели върху им. Добре го запомни!
Издигнат върху един хълм, Ротвайл беше силен град, заобиколен със стена, и владееше цялата долина. На Анселмус и Николас им стана ясно, че за бракониер-ски набези и думи не може да става. От стаичката в кулата, където се провеждаше разговорът, се виждаха нивите и ливадите — и навсякъде вардачи. Ротвайл беше разположен в плодородна, но неспокойна област, сред хълмовете шареше всякаква паплач, която можеше да бъде задържана на разстояние само чрез използване на сила. Думите на каноника, потвърдени от първенците, доказаха, че тази бдителност ще бъде приложена и спрямо децата.
— Не се ли боите от гнева Господен? — опита още веднаж Анселмус, макар че думите му не правеха голямо впечатление.
— Не — отвърнаха мъдреците. Те дълго се бяха взирали във въздуха и открили, че тази нощ няма що да се страхуват от разрушителна буря. А на сутринта детската войска отново щеше да потегли на път. Не искаха да имат работа с нея. Тогава Петер, тихият и умен Петер, неочаквано заговори. Той съобщи с почтителен тон, че сред децата има четири малки с висока температура.
— Ще наредя да ги навести нашият знахар — обеща каноникът. Смутено, но твърдо, Петер му напомни, че е предложил да приемат в града сериозно болните. Свидетелите бяха твърде много, за да може каноникът да се отрече от думите си.
— Така да бъде, докарайте ги. Петер се поклони смирено, без лицето му да издава чувствата му.
След това делегацията можеше да си върви, с празни ръце. Долф изслуша разказа на Петер за случилото се в кулата и беше благодарен на момчето, задето бе съумяло да изтръгне обещанието да им разрешат подслон за болните в града. Защото четирите дребосъчета бяха много зле и той се страхуваше за живота им. Те изгаряха от температура и не задържаха почти нищо от билковите отвари, които Фрида им наливаше в устите. Какво ли им имаше? Долф не знаеше. Той не виждаше големи възможности да оживеят, но си мислеше, че ще е по-добре да умрат в легло, отколкото в подскачащата и друсаща волска каруца и да бъдат заровени някъде по пътя. Берто и още няколко ранени отказаха да напуснат стана. Раните им заздравяваха и те вече можеха пак да се движат. И така, Долф накара големия си приятел Франк да впрегне отново воловете и да закара каруцата с четирите болни в града. В последния момент той размисли и също се метна вътре. Предадоха малките пациенти в монашеската болница, където те веднага бяха откарани в болничната зала и предадени на грижите на един брат.