— Върнете каруцата в стана — каза Долф — Аз ще поразгледам малко.
— Защо? — учудено попита Франк — Ротвайл съвсем не е така голям и красив като Кьолн.
— На драго сърце ще ти повярвам, но сега се намирам тук, а не в Кьолн — засмя се Долф и приятелят му не намери отговор. Рудолф вече говореше добре езика, тъй като по цял ден правеше само това. И така той започна туристическата си обиколка на средновековния Ротвайл, изпълнен с доверие. Градът изглеждаше горе-долу така, както си го бе представял. Еснафски квартали, където майсторите упражняваха занаята си най-често на улицата, заслонени от някой навес. Вече бе почти седем часа. Мнозина вечеряха, Но улиците бяха пълни. Изглеждаха пълни, защото бяха толкова тесни, че четирима минувачи създаваха впечатление за навалица.
Всички оглеждаха Долф. Естествено, заради джинсите, сивия пуловер и обувките, но и заради лицето му, което не се вписваше във времето. Просяци го дърпаха за ръкава и молеха за милостиня. Изглеждаха ужасно. Осакатени, най-вече слепи или без крака. Долф потреперваше и бързаше да отмине. Нямаше какво да им даде. Както обикаляше, момчето попадна в улицата на златарите и оръжейните майстори. То спираше прехласнато пред изложените предмети. Ножът за хляб от неръждаема стомана, който все още бе затъкнат в колана, му бе оказал неоценима помощ през изминалите две седмици. Но нима можеше човек да си представи нето по-красиво от една такава кама с удивителна украса в кожена ножница?
Долф попита за цената. Камата струваше двадесет сребърника. Той изпъшка. Нямаше пукнат шилинг. Или…Не беше ли пъхнал в задния джоб на джинсите си портмоне с холандски пари? Естествено! Как можеше да е толкова глупав. През тези четиринадесет дни изобщо не се бе сещал за него. Но какво можеше да направа човек с холандски гулдени и центи? Въпреки това Долф самонадеяно извади портмонето си от джоба, измъкна един от двата рейксдалдера4 и го показа на оръжейния майстор. Занаятчията се изсмя подигравателно. Един сребърник — пък бил той и огромен? Двадесет динара трябваха за камата. Ала майсторът бе забелязал нещо странно в монетата.
— Откъде са тези пари?
— От Холандия.
— Досега не съм виждал холандски монети, но ако искаш, можеш да ги смениш на съседната улица. Там живее един стар евреин. Долф последва упътването и не след дълго вече стоеше в мрачното преддверие на лихваря. В главата му започна да зрее неясен план. Не камата щеше да купа, а…
— Бих желал да сменя тези пари за монетите, които се използват тук — каза Долф и сложи двата рейксдалдера и три гулдена на масата. Евреинът се наведе учуде но. — Какви са тия пари. Не съм ги виждал.
— Холандски са.
— И твърдиш, че това е сребро? — недоверчиво по-пита мъжът.
— Не отвърна Долф — Не е сребро. Холандските алхимици откриха метал, по-здрав и по-скъп от среброто, и от златото е по-скъп. На служба при граф Вилхелм5 има трима алхимици и те му правят този бял метал-чудо. Графът нареди да изсекат от него монети, които не могат да се претопяват, нито да се огъват, нито да се режат. На север много ги търсят. Особено датчаните. Влизат в пристанищата на Холандия и заменят товарите на цели кораби за тези монети. Дали му вярваше евреинът? Той разглеждаше внимателно рейксдалдерите и най-вече образа на кралицата.
— Коя е тази?
— Света Юлиана6, нашата покровителка — отвърна Долф. Странните монети, цели и челичено здрави, по края с думите „Нека Бог е с вас“, блестяха на следобедната светлина. Евреинът явно бе изкушен.
— Ще ти дам десет динара за тях — каза той с колебание, след като ги бе пробвал със зъби. Ама бяха твърди, и най-острият нождраскотина не можеше да остави. Това бе загадка за лихваря. Как ли се бе сдобила Холандия с такова чудо?
— Това прави значи петдесет динара за петте монети — хладно отбеляза Долф, макар отлично да бе разбрал, че мъжът не искаше да каже това.
— Да не си луд! Долф се изправи, хвана ножа за хляб и каза рязко:
— Ти знаеш ли с кого говориш, човече! Аз съм Рудолф Веха ван Амстелвен!
— Тъй да бъде, благороднико — преви гръб старецът. Простете ми… Аз съм само един беден евреин, благороднико, а и търговски кервани в Ротвайл рядко идват.
— Премести се тогава в друг град — с безразличие отвърна Долф. Евреинът вдигна жален поглед към него.