Той наистина бе по-нисък от момчето.
— Ах, благороднико, на драго сърце бих го направил. Но нали знаете, че е невъзможно.
Той тъжно поклати сивата си глава и Долф веднага забрави за позата си на горд и строг човек. Загриза го съвестта. В неговия век имаше години на безумие, когато се бяха опитвали да изтребят всички евреи. Наистина, преди да се роди той, но все пак в този така цивилизован двадесети век. По това време на евреите явно отново не им е било лесно и не са се радвали на особена свобода. А ето че и той сега мамеше бедния старец и му изръсваше кесията.
Но мисълта за близо осемте хиляди гладуващи деца отвъд градските стени върна неумолимата му твърдост. Я ми кажи — започна той нарочно колкото се може по-сърдито, колко хляба мога да купя в Ротвайл за един динар. Евреинът се усмихна, сякаш го бяха питали нещо забавно.
— Над петдесет, благороднико.
— Големи ли са? Старецът разтвори доста широко ръцете си.
— Познаваш ли някого, който ще се съгласи да пече още тази нощ?
— Може би Гардулф — подвоуми се лихварят.
— Добре, тогава ще предложа монетите си на Гардулф. Мъжът веднага покри парите с ръце.
— Ах, благороднико, какво ти разбира Гардулф от пари? Прост хлебар е той само, пък и внук на чужденец на всичко отгоре.
— Не затваря ли? Трябват ми много, много хлябове. Човече, ей там, край огньовете отвън лежат осем хиляди гладни деца!
— И вие искате да им купите храна? — слиса се лихварят.
— Защо?
— Защото не съм коравосърдечен като жителите на Ротвайл. Евреинът явно се забавляваше. Той отново се наведе над монетите и ги заразглежда. Долф видя, че гърбът му потрепва, сякаш се мъчеше да не избухне в смях.
— Това ли са всичките пари, които носите в себе благороднико?
— Имам и няколко по-малки. На масата се търкулнаха монети от по десет и двадесет и пет цента и две от пет цента. Лихварят бързо ги сграбчи и огледа. Всичките носеха лика на света Юлиана, това беше наред. Старецът бе най-заинтригуван от бронзовите пари, особено от стилизираното 5 на петачетата.
— Това е кривият меч, който света Юлиана закрилнически държи над главите на холандския народ — обясни Долф. Евреинът събра парите на купчинка и след дълго колебание заговори:
— Тъй като сте такъв знатен господар и идвате толкова отдалеч, ще ви дам петнадесет динара за всичко заедно. Ще съсипя и себе си, и семейството си, ала не мога нищо да ви откажа.
— Двадесет — каза Долф невъзмутимо. Но сърцето му туптеше до пръсване.
— Как може млад благородник с такова добро сърце най-безсъвестно да съсипва един беден евреин? — завайка се старецът. „Спри, човече — помисли си Долф — толкова съм потресен, че те мамя. Но трябва…“
— Стига толкова — отсече той — Покажи ми пътя за Гардулф.
Лихварят нямаше намерение да изпусне непознатите и вълшебни пари. Той се попазари още доста време, но Долф, на чийто гръб лежеше отговорността за детската войска, не отстъпи.
Накрая той получи двадесетте си динара. В кожена кесийка, защото не знаеше къде да дене тежките сребърни монети. В замяна момчето подари на евреина излишното си вече портмоне, което бе почти ново и явно донесе неземно щастие на лихваря.
Така, а сега към хлебаря Гардулф.
Той отдавна бе угасил пещите си и вече беше седнал да вечеря. Долф нахлу в къщата му, изломоти някаква благословия, която сам измисли, изреди впечатляващите си имена и поръча осемстотин хляба от най-големите, които можеше да направи майсторът. Каза му да започне незабавно да пече. Той, Рудолф ван Амстелвен, бил готов да му заплати двадесет сребърни динара.
— Но те струват повече — проплака хлебарят — И как да изпека толкова хляб за една нощ? Сега ще бият вечерните камбани и всички огньове ще трябва да се угасят. А пък и чираците ми са само двама и вече си легнаха. Смилете се, благороднико, не можете да постъпите така с мен. Гардулф беше необикновен мъж с рижа коса, зелени очи и светла кожа. И четирите му деца, които се прозяваха край масата, имаха същата коса и същите замечтани зелени очи. Според Долф те изглеждаха божествено.
— Ала ще трябва да постъпя така, добри ми хлебарю — каза той строго — Отвън чакат осем хиляди гладни деца, които ще призоват отмъщението Божие над града, ако не им дадем веднага нещо да ядат.
— Ах, благороднико, че кой вярва на тези приказки. Чух за един монах, който разправял за Шпайер. Но споменаха, че бил измамник…
— Стига — Долф вдигна заповеднически ръка — Имаш право, хлебарю Гардулф, ала трябва ли осем хиляди деца да умрат от глад заради един мошеник, който разправя някаква безумна история? Погледни! — Той разсипа сред червенокосите дечица сребърниците от кесията си — Можеш да ги спечелиш всичките за една нощ, хлебарю! Мъжът гледаше алчно сребърните пари.