— Но чираците ми ще заспят, както работят. Цял ден са били на крак. Председателят на гилдията ни забранява …
— Добри човече, всичко това ми е известно — прекъсна го Долф. (Това не беше вярно.) — Вдигни ги от сън, а и аз ще дойда да ти помогна. Ето, с тези ръце. И те могат кое-що, стига да ми кажеш какво да правя. Хлебарят отново погледна към лъскавите, пари.
— А откъде дърва? — измърмори той — Ще ми трябват за пещите, цяла каруца.
— След час ще имаш цяла каруца дърва за горене, остави това на мен. Долф съжали, задето бе изпратил волската каруца обратно в стана.
— Слушай, хлебарю Гардулф — каза той — Ще ти оставя два сребърника като доказателство за добрите ми намерения. Но сега се налага да тръгвам, за да се погрижа за дървата, а това трябва да стане, преди да са били вечерните камбани, с други думи, нямам много време. А ти започвай веднага да месиш тестото, ще се върна възможно най-бързо. Той си прибра сребърниците в кесията и хукна навън, оставяйки след себе си един слисан хлебар и неговото семейство.
Долф се уговори със стражата на Западната порта да пуснат каруцата с дърва при всички случаи, дори ако пристигне, след като са били вечерните камбани. После той побягна, колкото му държат краката, към лагера и извика приятелите си.
— Съберете всички момчета, които намерите, трябват ни една каруца дърва. Нужни са на хлебаря Гардулф, тази нощ той ще ни опече хляб. Надигнаха се възторжени викове. Каролус излетя, последван от Франк, Леонардо и Фредо.
— Събирайте дърва! — гръмна заповедническият глас на Фредо — Дърва за хляб! — и стотина големи момчета на часа се раздвижиха. Само Петер спря при Долф.
— Какво има, Петер? Ти няма ли да се включиш?
— Как смяташ да закараш тези дърва в града?
— С каруцата, естествено.
— С нея не става. Вътре има пет болни.
— Грешиш, нали следобед закарахме болните в града … какво, още пет ли? Петер кимна мрачно.
— Все малки — и със същите оплаквания като останалите четири. Болки в гърлото, зачервяване на главата, висока температура…„Господи — отчаяно си помисли Долф — вече става епидемия! Преди обяд четири, сега още пет, колко ли ще бъдат утре? И що за болест е това? Някакъв вирус, естествено…“ Той потърси с поглед помощ в неподвижното лице на Петер.
— Познаваш ли тази болест? Често ли се среща? Петер кимна.
— От нея умират малките деца.
— Само малките ли?
— Най-вече. Ясно, детска болест, един от бичовете на човечеството, които бяха изкоренени през двадесети век. Какво да прави? Да ги изолира! Да подслони всички съмнителни случаи в отделен лагер и да се надява, че епидемията няма да се разпространява повече…„Ами ядене — отчая се той — Те трябва да ядат колкото може повече и по-добре. Трябва да са силни и здрави и да окажат съпротива.“
Тази новина направо го изкара от равновесие. Той не пита нищо повече, а се завтече към каруцата, където Хилде тъкмо почистваше повърнатото от един малък пациент. Фрида и помагаше.
И с тази каруца, която естествено вече носеше силна зараза, той смяташе да докара на сутринта осемстотин хляба в стана! Долф се хвана за едно колело и изчака, докато му мине световъртежът. Това вече надхвърляше силите му, отговорността бе огромна. А той беше просто едно момче. Неговото нещастие беше, че знаеше прекалено много, че проумяваше прекалено бързо, че изпитваше прекалено голямо състрадание към всички тези безобидни деца. Той изхлипа.
— Зле ли се чувстваш, сине? — прозвуча край него топъл глас. Долф вдигна поглед и видя някакъв монах също бенедиктинец. Но не беше Анселмус, нито пък Йоханис. Изведнъж Долф разбра, че този човек беше честен. Това не бе измамник, който иска да прекара осем хиляди деца през Алпите поради някаква неясна причина.
— Заплашени сме от епидемия — отчаяно прошепна момчето — Можете ли да ми помогнете, отче?
— От какво сме заплашени?
— От опасна заразна болест, от която малките деца измират.
— Покажи ми болните, сине.
— Елате. Двамата се качиха в каруцата. Хилде ги погледна уплашено.
— Какво е? Децата лежаха в груба слама. Те бълнуваха с червени и подути лица. Телцата им изгаряха и сякаш излъчваха жар. Монахът ги огледа и кимна.
— Да — тъжно отбеляза той — Лошо.
— Чу… чумата ли? — запъна се от ужас Долф. „О не, само не това“ — помоли се той с цялата си душа. Духовникът се прекръсти и го погледна. Сините му очи откриха океан от доброта — He е чумата, сине. Скарлатина е. Децата са огненочервени, нали виждаш? Долф кимна. Той също бе забелязал този странен симптом, но си бе помислил, че е от високата температура.