На Долф му се прииска да го прегърне. Той бързо свали мокрия си пуловер, който хлебарят окачи да се суши, и се спусна да работи.
Месенето на тесто е тежък труд. С мускулестите си ръце Гардулф свърши за един час повече работа от двете момчета заедно, но почти не мърмореше. Той добре виждаше, че не бяха свикнали, а и едва се държаха на крака от умора. Цяла нощ, лопата след лопата, хлябовете излизаха златистокафяви от пещта. Чираците ги струпваха пред вратата, тъй като хлебарницата бе прекалено малка да ги побере. Долф гледаше как расте купът, а в главата му се въртеше само една мисъл: „Децата трябва да ядат. Не искам да се разболеят, затова трябва да ядат.“ Франк бе блед като платно от изтощение. Долф не се чувстваше много по-добре. Докато чираците изкарваха последните редове самуни, хлебарят попита: — Носиш ли парите? Долф му подаде кесията и видя как очите му светнаха. Да не би да бе платил повече, отколкото трябва? Това не го засягаше. Закуската за изгладнялата детска войска беше готова.
— Сигурно ще приберете хлябовете с кола? — заинтересува се пекарят. В това време дойде и жена му да види какво става, като донесе питки с топло мляко. Всъщност на момчетата не им се ядеше от умора, те искаха единствено да си починат, но се насилиха да изпият млякото и да изядат питките. Въпреки това всичко им се услади.
— Кола ли? — запъна се Долф, когато проумя какво го бе питал хлебарят — Не… тя не става вече. Франк…
— Разбирам — каза Франк и се прозя — Отивам да доведа носачи от стана.
След час в града влязоха стотина момчета, за да вземат хлябовете. Те крачеха с товара си по улиците на града, горди, че са успели да надвият скъперничеството на ротвайлчани. Ранните минувачи ги заглеждаха смаяни. Не след дълго из града плъзнаха слухове. През нощта от небето бил слязъл ангел и изпекъл стотици хлябове за детската войска …Долф не тръгна с момчетата, трябваше да направи още нещо. Краката му сякаш всеки момент щяха да се подгънат, но той изтича до монашеската болница я обясни на брата, че четирите малки болни, приети предния ден, страдат от скарлатина. Мъжът се ужаси. Едното от децата починало през нощта, две като че ли имали подобрение, а последното нямало да изкара нощта.
— Единственото средство е доброто хранене — изхриптя Долф — И бих ви помолил да не пускате при тях други хора. Особено родители на малки деца.
— Защо донесохте тази болест в града ни, момче — натъжен попита братът.
— Вчера още не знаехме какво е… В стана вече има много повече болни, но за тях няма да ви притесняваме Братът поклати глава.
— Как е възможно? — промълви той — Нима Бог не закриля децата? Долф беше прекалено изтощен, за да се впуска обяснения. Той отговори почти автоматично:
— И ние сме подложени на изпитания — и си тръгна. Момчето по-скоро се влачеше, отколкото вървеше. Зад самата порта го чакаше Леонардо с магарето. Студентът го подхвана и го качи върху гърба на животното, където той веднага заспа. Искаше да пита за толкова много неща, искаше да издаде заповед да не продължават похода. Но вече не можеше. Издръжливостта на Долф също имаше граници.
7. БОРБА СЪС СКАРЛАТИНАТА
Долф се събуди, тъй като някой го дърпаше за ръката. Мина доста време, докато осъзнае къде се намира. Видя, че слънцето е високо, а наоколо му беше необичайно тихо. Леонардо го бе събудил.
— Да тръгваме.
Станът беше полупразен. В далечината, малко след Ротвайл, се носеха песните на децата, поели вече на път. Останала беше само каруцата с болните, а малко по-нататък Долф видя стотина въоръжени момчета и момичета да сноват из полето. Не след дълго те щяха да образуват ариергарда. В края на стана чакаха десет ездачи в ризници.
— Но ние не можем да продължим — извика Долф, който изведнъж се сети какво бе положението.
— Налага се — мрачно каза Леонардо и посочи войните. Оставих те да си починеш, колкото може повече. Получи се вест от градската управа до пладне да изчезнем от земите на Ротвайл. „Болестта — мина през ума на Долф — Ротвайлчани са се уплашили.“
Той се изправи като вдървен. Болеше го цялото тяло, но си съблече пуловера и почувствува как слънцето сгрява изнурените му рамене. Ах, ами че той имаше най-обикновена мускулна треска! Долф си събра разсеяно нещата, Марике сложи ръчичката си в неговата и го дръпна да вървят. Леонардо Франк и Петер ги последваха, Фредо подкара волската каруца. Ударният отряд тръгна след тях. Кратката почивка бе свършила, походът продължаваше, те трябваше да потеглят заедно със своята беда. Долф хвърли плах поглед към колата. — Колко станаха? — боязливо попита той?
— В каруцата лежали двадесет и четири все малки — промълви Марике. Долф промърмори цифрата на себе си и се опити проумее какво означаваше това. Двадесет и четири смъртноболни деца, друсани в една каруца — нямаха ли сърце тези ротвайлчани? „Вероятно имат малки деца, които искат да предпазят — помисли си тогава той — също както хлебарят Гардулф,“. И макар да беше възмутен, Долф не можеше да се сърди на жителите на Ротвайл, задето прогонваха заразената детска войска от земите си. Той се обърна. След ударния отряд яздеха десетте тежко въоръжени мъже.