— Съпровождат ни…
След много дълъг ден без почивка стигнаха до едно голямо езеро. Долф се сети, че това трябва да е Боденското езеро. Опънаха стана върху един заоблен хълм край брега и битката с огнената епидемия започна. Рудолф започна да разпределя всичките осем хиляди деца на групи. Водени от добри плувци, една след друга групите се отправяха към езерото и получаваха заповед да се изкъпят най-старателно и да изперат дрехите си.
В това време вече чистите наклаждаха големи огньове, край които Долф започна също да въвежда някаква организация. Доколкото бе възможно, малките бяха разделени едно от друго и разпределени сред по-големите. До този момент бе констатиран само един съмнителен случай сред децата над осем години. Големите явно имаха повече съпротивителни сили или имунитет. Най-малките бяха разпръснати, за да бъдат ограничени контактите помежду им, а с това и възможността да се заразяват едно друго. Освен това така бе по-лесно да не ги изпускат из очи. Дали билковият чай, с който ги мъчеха непрекъснато, щеше да повиши съпротивителните им сили, това Долф не знаеше. Но се надяваше.
В единия край на огромния лагер бе подредена болница. Там вече лежаха в редица и бълнуваха над осемдесет болни на смъртно легло. Увити с всичко, което гледачите и гледачите бяха успели да намерят. Каролус, незаменимият малък крал на Ерусалим, бе изнамерил начин за плетене на топли завивки от треви и слама. Щом умреше, някое дете, веднага изгаряха покривалото и сламената му постеля. Паничките, от които ги хранеха, се отделяха грижливо и след всяко ядене се изтриваха с вряща вода и пясък. Вода имаше в изобилие. Над сто момчета събираха и влачеха по цял ден дърва за горене. Стотици момичета плетяха постели и завивки. Риба се ловеше почти денонощно.
Ловците, рибарите, ударните отряди и събирачите потегляха на походи. Долф не се интересуваше откъде вземаха храната.
— От езерото, от оборите или стопанствата в околността, от селските плевни, от горите или направо от нивите… Малките трябваше да поддържат силите си. В разгара на епидемията, три дена след като бяха устроили лагера край езерото, умряха тридесет деца за един ден и постъпиха нови четиридесет и две. Долф бе наредил да изкопаят на няколко мили голям ров, който да служи като общ гроб. Край него непрестанно горяха огньове, за да държат на разстояние дивите животни, любопитните деца и обезпокоените селяни от околностите. Освен това денонощно дежуреше стража.
На четвъртия ден имаше осемнадесет мъртви, сред които едно голямо момче на около четиринадест години, и дванадесет нови случая. Покритата каруца се използваше вече само за превозване на умрелите до гроба. Гробарите бяха доброволци, Долф бе поел ръководството им. Риба можеха да ловят и без него. Поради една или друга причина той изглеждаше като омагьосан от болестта. Непрекъснато обикаляше край лагера на болните, заемаше се да извлече труповете, да изгори постелите. В бивака на здравите вече не влизаше.
На петия ден имаше шест умрели и седем нови случая. На шестия — един нов и седем мъртви. На седмия — нито един нов, но петнадесет умрели.
Смъртта беше постоянна спътница на хората от средновековието. Те се бояха от нея, но и я приветстваха, защото означаваше преминаване от земния към вечния живот. Който си отиваше със съзнанието, че няма тежки грехове, умираше спокойно — защото небето щеше да се смили над нето. Всички вярваха, че умрелите деца биват приемани направо в царството Господне, тъй като Бог обичал невинността, а децата по правило са невинни. Долф Веха обаче бе дете от двадесети век. В неговата епоха на смъртта се гледаше като на нещо сериозно, понеже половината от човечеството смяташе, че с нея всичко свършва. Затова той не разбираше много средновековните хора. Как можеха да са толкова спокойни и весели, когато сред тях бродеше Смъртта? Тези, които не бяха болни, играеха, смееха се, веселяха се. Престоят край езерото им допадаше, това бе нещо като ваканция. Когато беше нужно, те работеха здраво: но веднага щом изпълнеха дълга си, ставаха отново предишните безгрижни деца, които си разказваха приказки, учеха песни, боричкаха се. Когато се появеше нов случай, той се съобщаваше съвсем лаконично. Някое от по-големите деца идваше при Хилде с хленчещо малко за ръка.