— Вероника я боли гърлото, не иска да яде…
— Малкият Петер все вика майка си, мисля, че има висока температура…
След това голямото дете се обръщаше и отдалечаваше, оставяйки малкото на грижите на Хилде. Който се разболееше, трябваше да бъде заведен в болничния лагер, толкоз! Дали е умрял или е оздравял, нали все щяха да чуят. Животът в това време продължаваше. Хилде работеше повече от когото и да било. От красотата и не бе останало много. Блясъкът на накитите и, които тя никога не сваляше, бе помътнял. Бузите и бяха хлътнали, а под очите и имаше кръгове. Но тя изглеждаше неизтощима. Даваше нареждания на другите момичета, както някога бе видяла да прави майка и вкъщи. Като кралица — но истинска, крачеше сред болните и ни една подробност не убягваше от погледа и. Тук някое дете се изцапало и трябва да се изчисти.
Там друго повърнало. Трето пък се изхлузило в треската си от рогозката и се отвило. Четвърто вика за свещеник… Със строгостта и всеотдайността на старша сестра Хилде следеше паничките да се мият според указанията. На всеки новопостъпил да се дава чиста постеля. Здрави деца да не се въртят наоколо и да не влизат в болничния лагер. Тя беше навсякъде, виждаше всичко и заповядваше. Навик, който се бе създавал в рода и поколения наред. Но Хилде се справяше добре и Каролус бе горд с нея. Фрида също оправдаваше присъствието си със своите билкови лекове против висока температура. И Фредо, който командваше дружината от нагледвачи като истински генерал. И Франк, който доставяше заедно със своите малки кожари по двадесет чифта обувки на ден. И Леонардо, който помагаше на Долф във всичко и въпреки това намираше време да занимава скучаещите деца с приказки, игри или преподаване на азбуката.
От Николас нямаше голяма полза. Пастирчето предпочиташе да чете молитви и да моли Бог да махне страшната болест от пътя им. А монасите едва сварваха да утешават умиращите деца и да правят опела. Междувременно непрекъснато растеше броят на изявилите се малки водачи, които съдействаха на Долф за изпълнението на всички мерки. Те имаха безгранично доверие във високото момче, което явно знаеше точно какво трябва да се направи.
Всъщност Долф вече не знаеше. Не знаеше точно. Беше изровил от ума си всичко, което някога бе чел или чул за борбата с епидемии. А то се оказа доста много. Той често сам се учудваше от този факт, но после си казваше, че не случайно е прекарал десет години от живота си в училище в една епоха със силно развита наука. За останалото се уповаваше на здравия си разум.
След около осем дни Долф забеляза, че започва да печели борбата със скарлатината. От два дена нямаше съобщения за нови случаи. В болничния лагер още лежаха седемдесет и осем деца, близо шестдесет от които започваха да се възстановяват. Те отново се хранеха, температурата спадаше, огненият цвят на кожата им избледняваше. Тези шестдесет деца не можеха още да стават от слабост, но при тях атаката на бацилите бе отбита. Долф въздъхна с облекчение. Малко повече от седмина — и щяха да могат да продължат похода си. Същия следобед той получи покана да се яви в шатъра на Николас. Беше уморен, но въпреки това отиде любопитен да чуе какво има да му каза пастирчето. Дали искаше да му благодари, задето бе успял да ги избави от една напаст?
Долф не уважаваше много Николас, но не бе споменавал за това никому, дори на Леонардо. Децата боготворяха пастирчето. То беше светец. Това се виждаше по разкошните му бели дрехи. Това се чуваше по гласа му, разговарял с ангели. Това се четеше в смирените му очи, свидетели на видения. В лицето на Долф те виждаха могъщ господар строг, но добър, чиито заповеди и молби можеха да изпълняват, без да се замислят, тъй като бе толкова умен. Имаха доверие в него. Той бе улеснил похода им и превърнал тяхното ходене по мъките в добре организирано пътешествие. Той им намираше занимания — лов, риболов — които не бяха тежки, а приятни. В шатъра Долф бе посрещнат от двамата монаси и Николас. Децата с благородническа кръв отсъстваха. Каролус, Фредо и Хилде имаха работа, останалите аристократчета, които никога нищо не правеха, се забавляваха на плажа.
— Седни — дружелюбно каза Николас и Долф се отпусна на земята. Не попита нищо, изчакваше.
— Болните намаляха доста — започна Анселмус. Той не питаше, само констатираше един факт.
— Да, за щастие — радостно отвърна Долф — Повечето се възстановяват бързо. Смятам, че след седмица ще можем да продължим.
— Утре — хладно каза Анселмус.