— Какво!
— Прекалено дълго се застояхме. Долф го погледна разярен.
— И какво смятате да правите с тези седемдесет и осем деца в болничния лагер? Може би ще ги изоставите?
— Естествено не. Някои ще умрат още тази нощ. А утре, който не може да върви от болестта или от слабост, ще се вози във волската каруца.
— И дума да не става — отсече Долф — Досега можехме да оставяме колкото си искаме деца в градовете, но това бяха обикновени болни: с болки в корема или настинали. А тези е невъзможно да бъдат подслонени където и да било. Болестта им е заразна и трябва да бъдат държани на разстояние от всички здрави деца. Не може да сте толкова глупав, та да не го знаете. Николас вдигна уплашено ръка. Той видя, че Анселмус бе пребледнял от гняв.
— Трябва да продължим — каза пастирчето. Снощи ми се яви насън ангел и ме укори, че се бавим. Ерусалим ни очаква.
— Ерусалим е на четири хиляди години и може да почака още няколко седмици — сряза го Долф. Николас го гледаше като втрещен. Долф се опита да се овладее, но това едва му се удаде.
— Няма и да търсим подслон за болните, ще ги вземем с нас — реши Анселмус. Долф направо подскочи.
— Знаете ли — каза той, а гласът му трепереше от ярост, бих искал вие самият да се разболеете и да ви държат дни наред в някоя каруца да се клатите и подскачате с болки в костите и бучене в главата.
— Грешни са думите ти, Рудолф ван Амстелвен — изрева свещеникът.
— Но не колкото вашата припряност, дом Анселмус. Не можем да тръгнем, все още не можем. Вероятно след седмица, но в никакъв случай утре. Предложението ви е равно на престъпление.
— Кой си ти, та си мислиш, че можеш да решаваш тук?
— Кой съм аз, това си е моя работа — отряза го Долф — но зная едно нещо. Вие искате да заведете в Генуа колкото може повече деца. Защо — това е загадка за мен, защото там те ще изживеят най-голямото разочарование в живота си. Но ако тръгнем утре, до Генуа не ще стигне и половината. Това бе вече дързост. И да искаше, Долф не можеше да изрази по-ясно съмненията си в свещената мисия на Николас. Анселмус се тресеше от ярост. Николас побърза да процеди: В Генуа Бог ще сътвори чудо — Чудо ли? — избухна Долф. Морето щяло да пресъхне… да, наистина ли вярваш, че това ще стане? — Бог ми обеща — отвърна Николас. Долф изпъшка презрително.
— Децата ще те разкъсат, щом чудото не стане — изръмжа той. Николас пребледня и се разтрепери.
— Рудолф ван Амстелвен, твоите слова пробождат сърцата ни като кама — каза Анселмус с режещия си глас — Защо работиш толкова усърдно за децата, щом не вярваш в мисията на Николас?
— Защото не мога да ги спра, затова! — изрева Долф, вече извън себе си — Вие… вие сте разказали на децата някаква красива приказка, каквато не са чували през живота си, и сте им замаяли главите. Но чуйте какво ще ви кажа, дом Анселмус, когато работата в Генуа не стане и осем хиляди деца се завайкат по брега, че илюзията им се е разбила на парчета, тогава ще си получите заслуженото! Обещавам ви! След тези думи той стана и напусна шатъра. Долф насмалко щеше да събори Леонардо, който стоеше на стража с тоягата и всичко необходимо пред шатъра.
— О, пак ли ме пазиш? — смъмри го Долф, все още бесен от яд. Леонардо се усмихна спокойно.
— Утре сме щели да тръгваме, чувам.
— Само през трупа ми! — извика Долф и хукна към болничния лагер. Още отдалеч той съзря пушечния стълб от кладата на Петер. Видя също, че впрягат воловете.
— Колко? — кратко попита момчето, като спря при Петер. Малкият рибар разбута огъня и отговори рязко:
— Три…„Значи още петнадесет тежко болни“ — помисли си Долф.
Смъртта на трите деца почти не го засегна. След толкова много умрял и той също започна да става твърд. А бъдещето изглеждаше мрачно: след няколко дни вече нямаше да са само три, ами тридесет или триста…Долф междувременно бе опознал добре Анселмус и му беше ясно, че този път монасите и Николас ще наложат плана си да тръгнат рано сутринта на другия ден. Анселмус бързаше. Защо ли? Каква ли тайна се криеше зад този безумен детски кръстоносен поход? Той се загледа замислено в Петер, докато гневът му започна бавно да се уталожва и да отстъпва място на страха, грижата, тъгата.
— Ходи ли ти се в Ерусалим, Петер? — неочаквано попита той.
— На всички ни се ходи в Ерусалим. Това беше типично за Петер, винаги да отговаря уклончиво. Ала Долф много го ценеше, защото имаше особени качества. Той беше не само добър ръководител, но и умен. За няколко седмици това дете на крепостни се бе превърнало в достоен млад човек с изумително правилен поглед за нещата — и бе открило свободата.
— Защо си избягал от къщи, Петер? Момчето вдигна глава.