— А ти, Рудолф ван Амстелвен, няма ли да избягаш, ако получаваш по-голяма порция бой отколкото ядене? И като знаеш, че можеш да отидеш в Ерусалим, където слънцето грее вечно и никой не трябва да работи.
— Нямаш ли братя и сестри, които също искаха да тръгнат? Петер прехапа устни.
— Аз бях най-големият. Имах шест братчета и сестри чета, три от тях умряха от скарлатина преди няколко години. И аз се разболях, но оживях. Значи затова бе познал болестта още при първите случаи. А може би и затова болничният лагер го привличаше толкова много. Изведнъж Долф бе пронизан от една мисъл — Петер! Ти знаеше ли, че четирите дребосъчета, за които се молеше да бъдат прибрани в Ротвайл, са болни?
— Естествено, че знаех. Нали ги видях.
— И въпреки това… въпреки това… Петер, как можа да го направиш? Защо не ми каза веднага…? Петер отново се бе втренчил в огъня и подритваше няколко сламки към кладата.
— Алчни хора са тия ротвайлчани. Купичка каша им се свиди да ни дадат.
На Долф му се стори, че земята под него се разтваря. Бяхме в кулата на кметството — продължи Петер с мекия си, безизразен глас. Нарочно ни приеха там, за да видим през прозорците полята им, ливадите и големите стада добитък. Знаехме, че зад хълмовете има още плодородни земи е храна и месо. Богати са тези ротвайлчани. Градът им е красив и много къщи са съградени от камък. В планината имат каменоломни, от реката вадят злато, сребро от хълмовете, желязо от мините на север… А на Николас казаха, че нивята и стадата им се пазели и само някое дете с пръст да ги докоснело, щели да го убият, без да им мигне окото. И аз присъствах, Рудолф ван Амстелвен, и аз трябваше да слушам всичко това.
— Да — прошепна Долф. Той почувства как кръвта се оттегля от лицето му.
— Тогава — беззвучно продължи Петер — дом Анселмус заплаши височайшите господари с Божия гняв. Разказа им за Шпайер. Ала първенците на града му се изсмяха. Аз разбрах защо се смеят, нали съм израсъл на село. Тази нощ нямаше защо да се боят от буря. Затова…
— …се сети за болните — с ужас промълви Долф — И нареди да ги закарат в един благоденстващ, здрав град, където гъмжи от малки деца. Той си спомни за червенокосите дребосъчета на хлебаря Гардулф и направо му се дорева.
— Тава бе Божията воля — едва чуто измърмори Петер. Той сложи думите в устата ми.
— О, Петер…Малкият рибар не продума повече. Той хвърляше с шепите си пясък върху купчинката пепел от три смъртни одъра. Долф стоеше до него съкрушен. Каква омраза можеше да натрупа един крепостен — а този беше и още дете.
— Срещу височайшите особи, срещу богатите? Какви бездни се криеха в смирените души на тези средновековни хора? И колко лесно се изплъзваха от отговорността за делата си! Не те, а Бог ръководеше техния свят. Не се колебаеха да припишат на Бог или на дявола най-тъмните си помисли, желанието си за мъст, илюзиите си. Не Петер, а някаква висша сила бе пробутала скарлатината на ротвайлчани и край, Долф се помъчи да ги разбере, но това не му се удаде напълно. Той гледаше приятеля си, който всеки ден рискуваше живота си, за да достави достатъчно храна за детската войска, и тръпки го побиваха. Който бе спасил десетки деца от удавяне. Който изстискваше и последните сили от жилавото си тяло, за да подпомогне похода. Но който при всичко това си остваше загадъчния средновековен човек.
Долф въздъхна и се обърна. Той взе да проверява сламените постели в болничния лагер, но не виждаше почти нищо. Не погледна нито към Хилде, нито към свещеника, коленичил край един умиращ. На другия ден трябваше да тръгват… на другия ден целият му труд от последната седмица щеше да бъде унищожен от трескавата припряност на Анселмус. Как можеше да се налее в главата на такъв човек поне малко здрав разум? Коленичилият монах се изправи, наведе се над сламената постеля и скръсти ръцете на умрялото дете върху един кръст, направен от клонки. После му затвори очите и се обърна. „Четвъртият мъртвец за днес“ — автоматично регистрира мозъкът на Долф, но умът му отказа да обработи тази мисъл. Той разбираше единствено, че епидемията не е потушена и че преждевременното потегляне можеше да завърши с ново злощастие. Но не беше в състояние да задържи децата. Монасите и Николас бяха по-силни от него, тъй като можеха да се позовават на Божествени заповеди, без да се колебаят. Изведнъж го обхвана нещо като учудване. Лека-полека осъзна, че бенедектинецът го гледа, но нали току-що бе седял в шатъра и се беше карал с двамата монаси. Макар да не бе проронил нито дума, Йоханис присъстваше. След Това Долф разговаря с Петер пред болничния лагер и не бе забелязал кога е минал край тях един свещеник. Погледът му потърси лицето на непознатия и срещна две сини очи, които гледаха добродушно.