— Вие? — промълви момчето, щом позна монаха.
— Да, сине.
— Как дойдохте? — Пеш, като вас.
— От Ротвайл ли? Той не откъсваше благия си поглед от Долф — Не, сине. Вече две седмици съм участник във вашия поход. Долф зяпна от учудване. Как не съм ви забелязал досега?
— Вероятно не се набивам в очи — дружелюбно от върна монахът. Момчето смътно си спомни, че сварваше някакъв духовник при всяко идване в болничния стан. Но почти не му бе обърнало внимание. Без много да му мисли, беше решило, че това е единият от монасите на Николас.
— Кой сте вие всъщност?
— Дом Тадеус. От манастира при Хаслах.
— Къде се намира това?
— На изток от Страсбург. Минахте край него. Долф се замисли. Беше видял някакви сгради високо сред върховете на Шварцвалд: абатства. Монахът явно бе слязъл от някое от тях, за да се присъедини към детската войска. А Долф дори не го беше забелязал. Не му бе направило впечатление, че наоколо изведнъж обикалят не двама, а трима бенедектинци. Освен пред стените на Ротвайл, когато този странен мъж неочаквано се бе появил до него и снел от раменете му част от грижите. Преуморен и с изпълнено от страх сърце Долф изведнъж изпита непреодолимото желание да излее душата си, да сподели с някого тревогите си, но и да намери съюзник в разпрата си е Анселмус и Николас.
— Дом Тадеус, ще имате ли малко време за мен?
— Разбира се, сине. Те отидоха в края на болничния стан и седнаха на един широк камък.
— Кажи ми какво тежи на сърцето ти, сине. Долф посочи четирите реда сламени постели.
— Отче, аз зная откъде идва тази страшна болест. Децата са били нападнати от малки твари, изпратени от дявола. Те са толкова малки, че не се виждат с просто око. И са безброй, защото дяволът е силен. Той се опитваше, доколкото можеше, да говори като човек от средновековието. И тези твари, дом Тадуес, са страшно опасни, те проникват в гърлото на безпомощните малки деца, дори пропълзяват до кръвта и по този начин съсипват здравето им. Не можеш да ги хванеш и убиеш, защото са прекалено дребни. Единственият начин да се пребориш с тях е да внимаваш да не стигнат до децата. Могат да бъдат убити с много чиста вода, с огън и пушек. Щом връхлетят малките, възможни са два изхода: или детето е силно и тялото му е в състояние да отбие нападението. То наистина се разболява, защото гърлото му се възпалява и кръвта му се заразява, но ако е била чиста и здрава, дяволските пълчища се удавят в нея и състоянието му се подобрява. Ала малките, изнемощели от глад, от преумора или други болести, нямат толкова защитни сили и умират. — Можете ли да ме разберете, дом Тадеус? Монахът кимна мълчаливо. Долф пое дълбоко въздух и продължи:
— Когато една такава невинна жертва си отиде, тези твари се опитват да се прехвърлят върху някое здраво дете. За да не им позволя това, наредих да отделят всички болни и веднага да изгарят постелите, в които са умрели, защото и те естествено са пълни. Пак заради това заповядах здравите да се къпят често, да се хранят добре и да промиват гърлото си със силен билков чай, тъй като трябва да са яки и способни да дадат отпор. — Това е битка, дом Тадеус, дълга и ожесточена битка, защото дяволът не се предава бързо. И ние почти я бяхме спечелили, понеже от два дена не са пристигали нови болни. Повечето от старите вече се възстановяват.
— Бог изтреби дяволската сган — кимна дом Тадеус. Долф се опита да запази спокойствие.
— Да, отче, затова и трябва да му благодарим. Той ни помогна в битката. Изпрати ни топло слънце и меки нощи, защото съжали болните деца, които трябваше да лежат на открито в полето. Осигури ни храна и дърва за горене, и чиста вода, за да сме по-добре въоръжени за борбата. Даде ни разум, за да разберем, че всички заразени деца трябва да се отделят. Но дяволските орди съвсем не са изкоренени, отче. Още умират деца всеки ден. Тварите, проникнали в нас, само чакат удобен случай за ново нападение. — Лукавия искаше да погуби цялата свещена войска на децата и злите животинки са сърдити, защото това не им се удаде. А пък дяволът е бесен и замисля ново настъпление. Затова е внушил на Николас и на двамата монаси, че е крайно време да продължим похода си. От това ще произлезе ново бедствие, защото болни и здрави деца пак ще се смесят и пълчищата ще могат да се прехвърлят. Разбирате ли? Това не бива да се случи.
— Бог е по-силен от дявола, сине. Ако отсъди, че е още рано да тръгваме, той ще ни попречи да го сторим. „И тук няма да постигна кой знае какво“, помисли си Долф унило — Не вярвате ли на това, което ви разказах за ордите от гадни твари, изпратени от дявола?