— Вярвам ти, защото видях, че болестта отстъпи благодарение на грижите ти. Радвам се, че Бог те е дарил с нужните знания и разум, за да се пребориш с хитрините на лукавия. Но, сине, защо не се оставиш с повече упование в неговите ръце? Бог на небето бди над нас.
— Да — упорстваше Долф — но само ако докажем, че сме достойни за неговото бдение. Монахът го изгледа стъписано. Момчето каза едва чуто:
— Бог е добър, но не може да търпи глупаците. Ако някой се хвърли от тъпоумие в дълбоки води, без да може да плува, той ще се удави. Господ няма да го спаси, защото го има за глупак. Когато безразсъдството триумфира, триумфира дяволът.
— Ти си от север, нали? Там ли те учиха на тези работи? — недоверчиво попита монахът.
— Да, отче, и съм сигурен, че се верни. Да потеглим утре сутрин е непростима глупост. Дом Тадеус поклати глава изумен.
— Странно момче си ти, Рудолф — промърмори той.
— Да, зная. Но кой съм и какъв съм е без значение. Не искам върху детските глави да се стовари беда, не искам да мрат със стотици на ден, аз искам те да стигнат Ерусалим. И затова трябва да се боря, не само срещу сганта на лукавия, но и срещу неблагоразумието на дом Анселмус. И ви моля да ми помогнете. Дом Тадеус положи ръка върху рамото на момчето.
— Сине, ако всичко, което ми каза, е вярно, Бог ще осуети тръгването ни. Имай ми доверие. След това той стана, защото Хилде дойде да го извика, Долф го проследи с разочарован поглед — Добър човек, но не трябва да очаквам кой знае каква помощ от него — омърлушено измърмори той. Беше време за храна. Последните групи деца се връщаха от всекидневната си баня, като бъбреха, смееха се и играеха. Над обширния стан се носеше миризмата на ядене, която стигна до Долф, и той неочаквано откри, че е гладен. Надигна се уморено и се завлече до своята част, където Марике разпределяше порциите. Леонардо не се виждаше никъде. Вече бяха се нахранили, когато студентът най-сетне се появи и се нахвърли върху дажбата си.
— Къде беше? — попита Долф.
— Ами днес пошетах малко на господарите в шатъра — равнодушно отвърна студентът.
— Защо точно ти? Нали си имат достатъчно помощници.
— Всички се приготвят да тръгват утре сутрин и нямат време — каза Леонардо беззвучно. Думите му върнаха страховете на Долф. За ужас на Марике и на останалите той избухна в плач. Момчето не видя как студентът намигна на Марике. Оставиха го да се наплаче и зачакаха. Но Долф не каза нищо повече. Ядосано напъха якето си под главата, легна с гръб към огъня и затвори очи. „Ще видят те помисли си той уморен — Щом отказват да се вслушат в здравия разум, нека да видят. Направих каквото можах. А това ще е краят им…“.
8. ОБВИНЕН В ЕРЕС
На другата сутрин не можаха да тръгнат. На разсъмване настана голяма суматоха в шатъра на предводителите, където Анселмус и Йоханис пълзяха по земя та, пищейки и превивайки се от болки в стомаха, Дом Тадеус бе доведен спешно от болничния лагер. Но той не можеше да стори нищо друго за болните монаси, освен да се моли.
— Извикайте Рудолф ван Амстелвен — посъветва ги той. Момчето разбира от болести. Долф се домъкна сънен до шатъра и с учудване зърна задъхващите се духовници на земята. Той видя позеленелите им лица и разкривените им от болка уста. Обхвана го страх. Какво им беше? Температура явно нямаха. Особено зле бе Анселмус и непрекъснато демонстрираше състоянието си с крясъци. Стомахът му се свиваше на топка, огнени ножове пореха вътрешностите му, на челото му избиваха капчици пот и по всичко личеше, че през целия си четиридесетгодишен живот не бе страдал така. Долф го мразеше, но сега почти го съжали. Николас стоеше до него безпомощен. Децата с благородническа кръв се бяха свили от страх в най-отдалечения ъгъл, само Каролус бе коленичил до болните.
— Какво им е? — попита той, като вдигна поглед към Долф.
— Не зная. Струва ми се, че са яли нещо.
— Но как е възможно? Снощи всички ядохме едно и също варена риба, печена яребица и паничка билков чай. Защо не се разболяхме всички? „И аз това се питам“ — помисли си Долф. Той пипна мокрото чело на Анселмус и го утеши: — Не се бойте, отче. Няма да ви изоставим, нито пък да ви караме веднага да тръгвате пеш на дълъг поход. Двамата с дом Йоханис ще ви возим в каруцата заедно с останалите болни. Трябва да отложим тръгването — уплашено извика Николас.
— Защо? — попита Долф със стоманено изражение на лицето. — Нали имаме още толкова болни. Но заради тях вие не искате да се бавите. Нима не решихте така. Николас го гледаше с ужас.
— Но, Рудолф. Я ги погледни. Няма да издържат пътуването — отчаяно извика той.