— Повечето болни деца също няма да го издържат — каза Долф, уж равнодушно. Той се наслаждаваше на ситуацията.
— Не, не — писна Николас — Не искам да продължаваме. Вече не искам.
— Добре, ти решаваш — отсече Долф, изпълнен с тайна радост — Ще наредим да ги закарат в болничния лагер. Йоханис успя да поеме въздух, колкото да се възпротиви.
— Оставете ни в шатъра — примоли се той — Болките в стомаха не са заразни. Тази забележка отново хвърли Долф в паника, защото в съзнанието му изведнъж изплува една дума: холера. Не започваше ли и тя по този начин? Дом Тадеус му се притече на помощ.
— А може и да е заразно — каза той — За всички ни ще бъде най-безопасно, ако не пускаме останалите до тези болни.
— А кой ще се грижи за тях? — възмутено изпищя Николас.
— Аз — твърдо отвърна Долф. На безопасно разстояние от децата с огнени главички бяха опънати две нови постели за болните монаси. Те легнаха, превити от болка. Долф не можеше глава да вдигне от работа, защото гърчовете им предизвикваха не само болки, но и диария. Той собственоръчно переше изпоцапаните им раса в една малка локва, като потискаше гаденето си и се мъчеше да не мисли повече за думата холера. Най-вече му се искаше да изгори тъмните монашески дрехи. По-късно преди обяд, когато дойде да го навести Леонардо, стана ясно, че опасенията му са били напразни. Не идвай насам извика му Долф — Още не знаем какво им е. Студентът се подсмихна, приближи и се наведе над изнемощелите мъже.
— Здравата сте я закъсали, а — измърмори той със задоволство. Пребледнял от уплаха, Долф го дръпна настрана. Възможно ли е да е холера, Леонардо? Студентът го погледна присмехулно.
— Една епидемия не ти ли стига, Рудолф ван Амстелвен? Затова никога повече не споменавай за това, че ще предизвикаш Господ. И се успокой, нито е холера, нито е заразно. След седмица двамата ще са отново живи и здрави като никога. Гарантирам ти.
— Ама откъде знаеш …Леонардо вдигна рамене.
— Ами, така, случайно разбрах — измънка той.
— Ах, ти, мошеник — весело изсъска Долф — Вече всичко ми е ясно. Снощи си им сложил нещо в яденето, нали? Примесил си някаква отрова, малко, но достатъчно, за да ги извади от строя за няколко дена… Леонардо, цял живот ще съм ти благодарен за това. Макар че от морална гледна точка трябва да те осъдя.
— Хайде, де — ухили се студентът. В болничния лагер останаха седемдесет пациентчета със скарлатина, които бързо се възстановяваха. За останалите вече нямаше надежда, те мряха едно след друго. Нови случаи не се бяха появили и Долф знаеше, че е спечелил битката с болестта. Той нареди да запълнят догоре общия гроб, да го засипят с камъни и цяло денонощие да поддържат огньове на хълма. На другия ден, след като огньовете изгаснаха, забиха един дървен кръст в каменната купчина. В този ритуал участваха хиляди здрави деца, тримата монаси и Николас. Накрая пастирчето се обърна към насъбралите се:
— Деца! Бог е милостив към нас. Той прогони скарлатината. Пак той не допусна да умрат двамата свещени мъже, които ми бе изпратил, за да водят нашия кръстоносен поход. Благодарете му за това, деца. Утре можем да продължим пътя си. Скоро ще стигнем високите планини. Щом ги прекосим, ще слезем на морето. Там Бог ще извърши голямото чудо. Нека се помолим. Повече от две седмици бяха прекарали край Боденското езеро и епидемията бе потушена. Долф уреди току-що излекуваните от скарлатината деца временно да бъдат изолирани в отделна група и да получават специална храна, за да се вдигнат бързо на крака. Но това не беше краят на тревогите му. А дали щеше да има такъв по време на това пътешествие? Едва бе преодоляна една криза и възникваха нови проблеми. Защото Николас упорито се съпротивляваше да изоставят покритата каруца.
— Не можем без нея — обясняваше той след предложението на Долф да я потопят в езерото или да я изгорят.
— Въпреки всичко трябва да унищожим колата — настояваше момчето — Заразена е. Возили сме болни и трупове в нея, тя представлява смъртна опасност за всички ни.
— Глупости — каза Николас — Волската каруца ми е подарък от архиепископа на Кьолн. Голям грях си слагаш на душата, като твърдиш, че е източник на опасност. Монасите Анселмус и Йоханис го подкрепиха. Долф се ядоса.
— Какво разбирате вие? — сряза ги той — Тази кола е силно заразена и представлява самата смърт на колела! Изгорете я!
— Защо постоянно се държиш като наш господар, Рудолф ван Амстелвен? — сърдито извика Николас — Кой си всъщност ти? Непрестанно ни противоречиш, непрестанно искаш да ни заповядваш. Кой ти е дал това право?
— Никой — викна Долф — Но ако не накарате да унищожат волската каруца, след седмица пак ще имате няколкостотин мъртви. Това ли искате? Дом Тадеус сложи утешително ръка на рамото му.