— Имай вяра в Господа, чедо. Той бди над нас.
— Ах, вие нищо не разбирате — тропна с крак момчето. Вие никога не искате да разберете. Каруцата е отрова за децата. Това вече не е дар от епископа, а крепост на дявола! Но щом непременно искате да превърнете този кръстоносен поход в истинска трагедия, правете каквото щете. Само да не кажете, че аз съм виновен, когато всичко свърши зле. И за кой ли път той напусна шатъра, кипящ от ярост. Още същата нощ каруцата избухна в пламъци. От само себе си. От нея не остана нищо друго освен купчина димящи развалини, овъглени колела и огънати оси. По-късно момчетата от ударния отряд, които бяха поели нощната стража, заявиха, че нищо не са видели. Пожарът явно бил избухнал „съвсем сам“ във вътрешността на колата.
— Наистина ли никого не сте видели? — недоверчиво запита Анселмус — Сигурни ли сте, че там не е бил Рудолф ван Амстелвен? Или Леонардо, търговският син?
— Никой — казаха момчетата — Само дом Тадеус благослови колата малко след вечерната молитва. След него не е идвал никой. Фредо се изправи.
— Да не би да мислите, че моите момчета лъжат? — надменно попита той. Този път Анселмус трябваше наистина да признае, че пожарът е ново изпитание, изпратено им от някаква висша сила. Обзе го суеверен страх. Щом се възпротивеше срещу желанията на Рудолф ван Амстелвен, случваше се нещо…Когато чу новината, Долф (той действително не знаеше за това) не показа с нищо голямото си облекчение. Но оттогава гледаше на дом Тадеус все пак с други очи. Мислеше си: „Този монах е по-хитър и от Леонардо — и също такъв потайник като него. Но се чувствам в безопасност, като знам, че са ми приятели.“ Дни наред вървяхя по северния бряг на езерото, след това навлязоха сред някакви хълмове, конто ставаха все по-високи и все повече заприличваха на планини. Намираха се в област, която след време щеше да бъде наречена на Баварските Алпи. Вдясно виждаха да се извисяват неумолимите вериги от върхове. Засега те се движеха покрай тях, все на изток, през широки речни долини и гъсти лесове. Местността беше рядко населена, защото зимите сигурно бяха студени и сурови. Дори сега, през лятото, не можеше да се разчита на времето. След хубави дни неочаквано идваха порои, ледени нощи, мъгли и студове. Долф не можеше да откъсне поглед от стената, запрашила юга. Не след дълго трябваше да я превалят! Как можеше човек да прекара осем хиляди безхитростни деца през стотици километри планински земи, гъмжащи от диви зверове, разбойници и бездомна паплач? Как можеше да ги изхрани, след като там не растеше почти нищо друго освен иглолистни дървета и мъх? Всичко преживяно дотук щеше да избледнее пред ужасите на високата планина. Затова без да търпи противоречие, Долф отново вмъкна няколко почивни дни, преди да навлязат в тесния проход, водещ към Карвендел. Анселмус протестира енергично. Защо е пак този престой?
— За да се запасим — отсече момчето — Нали искате да заведете децата живи в Ломбардия? Не ви ли интересува, че има опасност да започнат да мрат с хиляди на ден? Когато Николас, който винаги бе на страната на Анселмус, му припомни, че Бог щял да се погрижи за тях, Долф го скастри:
— Я си затваряй устата, глупак такъв! Кога си виждал нещо повече от твоето поле и стадо овце. Аз познавам тези планини и зная какво ни чака. С помощта на Леонардо и останалите си приятели той се залови за работа. За почивка и дума не можеше да става трябваше да се работи здравата! Опънаха стана на една голяма поляна, недалеч от кристално чисто езерце. Долф изпрати там Петер и стотици малки рибари, въоръжени със саморъчно изплетени мрежи.
— Изловете всичката риба — нареди той — Ако е по-малка от една педя, можете да я хвърляте обратно, тя има само кости. В това време лагерът бе превърнат в работилница за пушена риба. Черен като сажди се виеше над детските глави димът от огньовете, подклаждани със смолисти и влажни дърва. Момичетата чистеха стотиците килограми риба, извадена от езерото, нижеха я на тънки дълги пръчки и я пушека. От плячката на ловджийските дружини режеха цели ивици месо, което също се сушеше и пушеше. От отпадъците варяха колкото може по-гъсти супи. Три дена осемте хиляди деца не ядоха нищо друго освен тлъста супа и пак супа. За най-голям ужас на селяните селата също бяха плячкосани. Реколтата бе добра и дом Анселмус се нае да преговаря. Той обиколи селяните по именията и рицарите по замъците, винаги придружаван от петдесети на членове на ударните отряди. Естествено, в Бавария бяха чули за гигантската детска войска, отправила се към Ерусалим, и за чудесата, свързани с нейния поход. Повече от страх, отколкото от състрадание, те отстъпиха част от реколтата. Цели чували с просо, ръж и ечемик се отправиха към детския стан. Там зърното се грухаше и смилаше по примитивен начин и от него се изпичаха твърди като камък питки — с хиляди. Запасите се трупаха и Долф се надяваше с цялата си душа, че няма да се развалят бързо. Между другото сред децата се разиграваха малки лични драми. Такъв беше и случаят с Грете и нейното братче. Грете беше момиче на единадесетина години, изнемощяло и сухо като вейка. То постоянно носеше на ръце дете на около три годинки. По време на една от безспирните си контролни обиколки в лагера Долф се сблъска с тях и спря онемял от почуда. Той знаше, че в стана търсят закрила много малки деца — шест-седемгодишни. Но такова дребосъче досега не бе срещал. И ето че тази малка като Палечка майчица, или нещо подобно, влачеше със себе си дете, което едва можеше да ходи. Момчето заразпитва Грете и за свой най-голям ужас чу следния разказ. Момичето се присъединило към детския кръстоносен поход в Страсбург. В това нямаше нищо странно, навсякъде, откъдето минеше войската, от къщи бягаха деца, омаяни от приказката за Белия град. Грете беше сираче и близо година се скитала по улиците на Страсбург, без покрив на главата, без някой да се погрижи за нея. Заедно с братчето си живяла от просия, а понякога и от кражби. Тогава, като по чудо, пред портите на града се появила детската войска. Жителите на Страсбург се бяха смилили над болните и ранените и бяха изпратили в лагера храна и стари дрехи. Тогава прегладнялата Грете се престрашила също да отиде в стана и се наяла до насита от обилното ядене. Какво друго можеше да се очаква от нея освен да се присъедини с братчето си завинаги към детския кръстоносен поход? Долф вече бе чувал този разказ — Марике беше точно такова момиче.