— Ами братчето ти — промълви той — Прекалено е малко, за да върви толкова път всеки ден. Грете каза плахо:
— То не е тежко. Значи го бе носила, от Страсбург дотук! Долф почувствува, че очите му се напълват със сълзи. Той повери Грете на грижите на Марике. После разказа случая да дом Тадеус, който успя да намери дом за двете сирачета при бездетни селяни.
— Може би ще живеят като крепостни — каза той на момчето — но все пак ще живеят. След това се появи случаят с малкия Тис. Когато Долф го срещна, детето хлипаше неутешимо сред цял кръг момичета, които напразно се опитваха да го утешат. На колко ли години бе Тис? Може би на седем, защото нямаше няколко предни зъба. Във века на Долф той щеше да е малко, щастливо момченце в първи клас на началното училище. Тук беше кръстоносец, изложен на всички прищевки на времето, на път за Генуа. Тис не можеше дъх да си поеме от ридания. Момичетата погледнаха въпросително към Рудолф ван Амстелвен. Дали можеше да му помогне.
— Какво има? — попита Долф, като коленичи при отчаяното хлапе. Трудно беше да се разбере нещо от думите му. То само хлипаше. Най-сетне Долф започна да схваща какво се бе случило. В пристъп на жестокост няколко по-големи момчета казали на хлапака:
— Ей, ти, виждаш ли онази планина? Скоро ще отидем в нея, а там има ей такива мечки и те ще те изядат!
— Кои бяха тези момчета? — гневно попита Долф — Аз ще им дам да разберат! Детето се поуспокои и погледна голямото момче. Със замазаните си бузи, влажни очи и щръкнала коса то имаше трогателен вид.
— Ами мечките? — извика, демонстрирайки безпощадна детска логика. Да се накажат пакостниците бе чудесно според него, но това нямаше да попречи на мечките да го изядат, него, малкия Тис. Това изкара Долф от търпение и той запъшка. Ако отречеше, че има диви зверове, нищо нямаше да постигне. Ако обещаеше на детето безопасност и закрила, щеше да бъде неубедителен. А той чувстваше, че момичетата споделят страховете на Тис. Долф се чудеше какво да прави. Огледа се за помощ и видя Леонардо.
— Ела за малко.
— Какво има? — Леонардо се облегна на тоягата си и учудено изгледа децата — Неприятности ли? Леонардо, я повтори пред тези деца какво каза в шатъра на Николас, нали си спомняш, вечерта, когато решихме да минем през Бренар.
— И какво казах тогава?
— За мечките, не се ли сещаш?
— А, това ли — засмя се Леонардо. Той погали ужасяващия кривак, сниши глас и прошепна, леко почуквайки с оръжието си по земята: — С този як другар ще видя сметката на всички диви мечки. Това произведе впечатление върху децата. Те погледнаха към тоягата, после към Леонардо, голям, силен и всемогъщ в техните очи, видяха спокойното му лице и кротките му очи и въздъхнаха с облекчение.
— … а пък ако все пак се появи някоя мечка — продължи студентът тихо и застрашително — така ще я цапардосам по главата с тая тояга, че веднага ще се простре на земята — буф! И няма да мръдне повече. А аз ще и съблека хубавата кожа, от главата и отвсякъде, и ще я направя на палто. Него пък ще дам на теб, Тис, и ти ще влезеш в Белия град като крал в мечи кожух. Малкият Тис се засмя през сълзи. Той заразмахва малките си ръчички, като че режеше.