— Ууу, ето я мечката. Ей сега ще те убием, лоша мечко, ей сега ще те убием.
— Така — каза Леонардо — точно така. Тис заподскача нататък, все още викайки: — Ууу, аз съм мечка, голяма кафява мечка, и ще ви изям. В детското си въображение той вече се виждаше как гони сарацините от Ерусалим. Със стотиците си малки кожари Франк работеше, както не бе работил дори в работилницата на баща си. Неръждаемият нож за хляб на Долф оказваше неоценима помощ при разрязването на кожите. От дългото стоене във водата краката на рибарите подгизваха, затова им раздадоха къси ботуши от еленова кожа. Това бе чест за тях и те бяха горди, защото по краката веднага се познаваше кой е рибар. Долфовите яки ботуши от двадесети век с техните почти вечни пластмасови подметки бяха започнали да се предават въпреки всичко. Нямаше да мине много време и щеше да му се наложи също да свиква с пантофите от заешка кожа. От овчата вълна бяха направени тридесет топли наметала. Едно от тях дадоха на Марике. И тогава, малко преди да тръгнат, в навечерието на големия скок през планината, Долф направи нова грешка и си навлече гнева на Анселмус и Николас. Момчето предложи да заколят двата вола.
— Животните са чудесни — каза той на пастирчето — ала няма да издържат пътя през планината. Тази нощ бихме могли да опушим месото им, по-нататък непременно ще ни дотрябва. Тази идея му хрумна неочаквано, когато срещна овчарчето и монаха посред стана. Съжали, задето не се бе сетил по-рано за това.
— Воловете ли? — изпищя Николас — Ти искаш да посегнеш на моите волове? Анселмус каза гневно:
— Нямаш право да решаваш съдбата на архиепископския подарък, Рудолф.
— Естествено — спокойно отвърна Долф — Затова и само ви предлагам. Зная, че са на Николас. Но дори той ще разбере, че воловете не са планински кози и много повече ще ни пречат, отколкото да ни улесняват. Много деца забелязаха, че между предводителите и Рудолф ван Амстелвен отново бе възникнало разногласие. Те изоставиха работата си и любопитно ги наобиколиха. Долф посочи подстъпа към клисурата на километър зад стана.
— А после високите планински вериги, хвърлящи заплашителна сянка върху децата.
— Как смяташ да вървиш там с тези говеда, Николас? попита той. Николас изгуби самообладание.
— Рудолф ван Амстелвен, непрекъснато ми създаваш неприятности, непрекъснато ме предизвикваш. Защо? Кой е вождът тук, ти или аз? Казваш, че искаш да помогнеш на децата да стигнат колкото може по-бързо в Ерусалим. Но единственото, което всъщност правият е да ни спираш постоянно за почивка. И да сееш недоверие.
— Точно така — намеси се Анселмус — Един прекрасен ден се появяваш ти, чужденецът, падаш като от небето и започваш да ни командваш. Върви, откъдето си дошъл; не ни трябваш. Долф се огледа. Откри, че са заобиколени от стотици деца. Те мълчаха. Какво ли си мислеха за тази кавга? На чия ли страна бяха? Той се поизпъна, тъй като знаеше, че високият му ръст ги впечатляваше. През този ден не носеше нищо друго освен разнищените си джинси. От слънцето кожата му бе станала мургава, от тежкия труд мускулите му бяха станали стоманени. Гладкото му момчешко лице бе придобило озлобен израз. Долф нямаше представа как изглежда (като млад атлет), но се страхуваше, че прилича на изпаднал просяк и разликата с красивия, бял Николас и безупречното расо на Анселмус не е в негова полза.
— Вие нямате нужда от мен, да, забелязах го — гордо заяви той — Утре децата ще навлязат в планината, какво направихте вие, за да осигурите безопасността си? Погрижихте ли се за хранителни припаси, за дрехи и обувки, за оръжие срещу дивите зверове? Насърчихте ли децата да вземат някакви предварителни мерки? Нито едно от тези неща не направихте. Виж, да се молите — да. Но да помислите поне за секунда какво ни чака, веднъж да се сетите как да се подготвим за трудностите, това досега не ви се е случило. Не вие, а аз го направих. Наобикаляха ги все повече деца. Новодошлите бяха осведомявани шепнешком за свадата. Някои боязливо се дърпаха настрана, но повечето се натискаха да не изпуснат нито дума. Бяха предимно момичета и малки. Рибарите бяха на езерото, ловците — на лов, Франк и неговите кожари перяха кожи на потока. Всеки си имаше някаква работа и я вършеше с въодушевление. Ударните отряди събираха съчки на половин километър от лагера. Останали бяха само готвачите и хлапетата. И те прииждаха сега.