— Децата никога не са имали нужда от теб, Рудолф ван Амстелвен — самонадеяно заяви Николас — Бог бди над нас, той ще ни храни и ще ни даде сили да издържим на изпитанията. Децата наоколо смирено наведоха глави. Долф вдигна високо глава:
— Но затова той иска и от нас малко усилия — и много предварителни грижи — хладно отбеляза той.
— Говориш като еретик — отсече Анселмус. Най-сетне бе произнесена думата, която от седмици пареше езика му. Долф каза дръзко:
— Само не се опитвайте да ме уплашите, дом Анселмус, защото няма да ви се удаде. Аз имам една задача — да поправям грешките, които допускате и които са фатални за децата. Бог ми е свидетел, че ми създавате достатъчно работа. Николас нададе приглушен вик на протест. Според него държанието на Рудолф бе непоносимо. Анселмус призова с ръце небето.
— Пратеник на пъкъла си ти, Рудолф ван Амстелвен. По всичко личи, че си дошъл да ни поведеш по грешни пътища и да ни попречиш да изпълним свещената си мисия. Децата се отдръпнаха ужасени. Долф прочете в очите им страхливия въпрос: „Рудолф, пратеник на дявола?“ Изведнъж момчето осъзна, че се намира в опасност. Една дума на Анселмус или Николас и стотици подплашени деца щяха да се нахвърлят отгоре му и да го разкъсат на парчета, колкото и да бяха малки! Къде се бе дянал Леонардо с неговия кривак. Къде бе Каролус? Къде бяха всичките му приятели и верни помощници? Но той се сети навреме за талисмана си. Бързо сграбчи пандантива с Дева Мария и целуна примитивното изображение.
— Мен ме пази Светата Божия майка, дом Анселмус — заплашително каза той — Не можете да ме наскърбявате безнаказано.
— Не богохулствай, Рудолф! Нима не се пазари с един евреин в Ротвайл и не му предложи монети, сечени от самия сатана? „По дяволите, откъде пък знае и това? — стъписа се Долф. Тоя Анселмус явно разполага с добра информационна служба.“
— Нима не подпали с магии безценната ни каруца, посред нощ? — продължи Анселмус с неумолим глас — А нима нямаш нож, изкован в огнените бездни на преизподнята, та никога да не ръждясва и да не изтъпява. „Стана тя, сега пък съм бил дявол, защото случайно взех със себе си един хубав нож за хляб — помисли си Долф — Още нещо?“ Той се правеше, че обвиненията не го засягат. Не изпускаше из очи Анселмус. Но дълбоко в сърцето му растеше страхът.
— Еретик си ти, дяволски еретик. И докато си сред нас, бедите ни няма да имат край — приключи Анселмус обвинението си. Децата роптаеха — пребледнял, Николас само слушаше мълчаливо. Но очите му блестяха. Най-сетне бе разобличен чужденецът от север, който беше накърнил толкова силно престижа му. Долф също мълчеше. Все още. Първо, той съзнаваше, че ще загуби при евентуални дебати, защото едва ли щеше да разбере какво казва монахът. Второ — знаеше, че докато не отвори уста, духовникът няма да спре да говори и може да каже нещо, за което той да го нападне. Неочаквано от тълпата се надигнаха колебливи детски гласове:
— Рудолф ван Амстелвен не е еретик — Рудолф спаси братчето ми — Рудолф носи Дева Мария на гърдите си и съм го виждал да се моли. Гласовете в негова защита бяха предпазливи и бързо потъваха в сърдития шепот на останалите. Но Долф долови нещо, което му вдъхна смелост. Не всички деца се отричаха от него, засега. Анселмус също чу това и се изсмя подигравателно. Той реши да направи обвинението още по-тежко — Носиш дрехи, каквито никой от нас не е виждал. Когато дойде при нас, Рудолф, ти говореше език, какъвто никой на земята не говори. Всички да са болни, ти си здрав. Всички да са уморени, ти още имаш сили. Когато другите заспят, се измъкваш от стана и отиваш на едно далечно място, където се срещаш с демони и дяволи и правиш жертвоприношения на техния господар — Сатаната. Аз те проследих, Рудолф ван Амстелвен, издебнах те и страшни неща видях. Прекалено ужасни, за да бъдат казани пред невинните уши на тези деца. Долф изпъшка. Противникът му започваше да лъже, а това бе израз на слабост. Е, добре, сега щеше да си го получи господинът.
— Дом Анселмус, спомням си, че влиятелният каноник на Ротвайл ви нарече измамник и лъжемонах. А вие не можахте нищо да му отговорите. Защо?
— Трябва ли да отвръщам на богохулни обвинения? — сопна се Анселмус, видимо уплашен.
— Не, но трябва ли да го правя аз тогава? Нито расо нося, нито бели дрехи. Нито пък имам време да падам на колене за всяка дреболия, но това още не значи, че съм еретик. А още по-малко слуга на дявола. Нима ще отречете, че аз донесох хляб на децата, когато алчните ротвайлчани ги оставиха да гладуват? Нима ще отречете, че аз наредих да обуят разранените им крака в мека заешка кожа? Нима ще кажете, че сред тези деца, дълбоко потресени от думите ви, има поне едно, което да може да ме обвини в коравосърдечие, жестокост, самолюбие? Деца, ударил ли съм, ритнал ли съм, наругал ли съм някое от вас?