— Това е вярно — извикаха няколко деца — Рудолф ван Амстелвен се грижеше за нас като добър господар. Едно малко момченце се откъсна от кръга, застана до Долф и го хвана за ръката.
— Рудолф е герой — звънко каза то. Това бе Тис. Тис, който толкова се страхуваше от мечките в Карвендел, но се осмели да се опълчи срещу един духовник и едно свещено овчарче. Настроенията веднага се обърнаха отново в полза на Долф. Но Анселмус ловко си бе запазил един аргумент.
— Вярно, Рудолф ван Амстелвен, ти им донесе хляба. Но я ми обясни как можа да опечеш осем хиляди хляба за една нощ без помощта на своя господар, Сатаната? Това не е по силите на никой човек…
— Но на пет човека е, дом Анселмус. Хлебарят Гардулф, двамата му чираци, Франк и аз не подвихме крак цяла нощ. Сатаната не ни бе нужен, ние самите имахме достатъчно сили.
— Хлебарят Гардулф! Цял Ротвайл знае, че той е неверник, още името му като чуеш и ти става ясно. И хлябът дойде тъкмо от неговата хлебарница. Значи признаваш, Рудолф ван Амстелвен. „Дявол да го вземе, ама че повратлив човек“ — помисли си Долф.
— Това са безпочвени обвинения, дом Анселмус. Ако Гардулф наистина беше неверник, ротвайлчани отдавна да са го изгонили от града си. Да не са луди да го държат! Думите му прозвучаха логично на децата. Те кимнаха и пак пристъпиха напред. Словесният двубой заприлича на турнир и те се забавляваха. Напрегнато зачакаха следващата нападка на Анселмус, но тя не дойде. Наместо него Николас каза с писклив глас:
— Докато Рудолф ван Амстелвен е сред нас, никога не ще стигнем до морето. Нещата бяха на път да тръгнат зле, защото от тълпата се надигна гневен ропот.
— Бог ще ни изостави, ако допуснем това дяволско изчадие да тръгне с нас — продължи Николас, като натъртваше на всяка дума — Той вече ни изпрати едно предупреждение — изпрати ни скарлатината. Изпрати ни лошото време и стотици трудности. И бедите ще се сипят връз главите ни, докато той, Рудолф Веха ван Амстелвен е при нас и се опитва да ни попречи да стигнем Обетованата земя. Децата напираха около Долф заплашително. Малкият Тис извика уплашено: — Недейте! „Трябва да печеля време отчаяно помисли Долф. Ако продължава така, Николас ще настрои децата да ме линчуват.“
— Стойте! — Той вдигна, повелително ръце над главата си. Хвърли строг и заповеднически поглед към разгневените хлапаци — Стойте! Към мен е отправено обвинение. Аз не отричам правото на Николас или на дом Анселмус да ме обвиняват в ерес и магьосничество, но отричам правото им да ме осъждат без процес. Да изречеш едно обвинение не е достатъчно. Нужни са и доказателства. Затова настоявам да се проведе честен процес, в който да участва цялата детска войска. Обещавам, че ще се подчиня на окончателната присъда, каквато и да е тя. Освен това няма да правя опити за бягство. Но държа това да стане още тази вечер, съгласно правилата. Не се боя, защото невинният няма от какво да се бои, невинният може да се уповава на Бог, а аз съм такъв. Това е всичко, което мога да ви кажа. След тези думи Долф обърна гръб на Николас и тръгна направо към децата, които незабавно се отдръпнаха и му направиха път. Без да гледа ни назад, ни настрани, отиде на мястото си и седна до пепелта от огъня.
— Пазете го — чу той пискливия глас на Николас — Тази вечер ще му направим процеса, дето иска.
„Така — с облекчение си каза Долф — Дотогава имам цели часове да се подготвя.“ Децата се разпръснаха. Двадесетина, въоръжени с тояги, обградиха Долф и неговия огън с кордон. Той се направи, че не ги забелязва. С нищо не показа и растящия си страх от вечерта. Каква ли тежест имаше тук обвинението в ерес? Доколко можеше да се осланя на приятелите си, на детската благодарност? Вероятността да му изменят, да се уплашат от него и да го пратят на бърза ръка на кладата му се виждаше съвсем не малка. Бедният Долф. Ако можеше да разбере по-добре средновековния манталитет, щеше да е наясно на какво може да разчита. На несломимата вярност на приятелите си, вярност, която нямаше да бъде нарушена нито от смъртна опасност, нито от суеверие, нито от заплахи. Защото Долф идваше от двадесети век, от златното време на опортюнизма и предателството, от епохата, а която дадената дума не означаваше нищо, в която най-спокойно се престъпваха тържествени клетви, когато малцина познаваха приятелството и солидарността.