Зад него Алпите, мрачни и заплашителни, издигаха своята непристъпна снага и суровите си върхове. Там зееха тесни проходи, водопади се стоварваха с гръм. На сутринта детската войска щеше да навлезе в тази планина — но още вечерта щеше да се реши дали това ще стане под ръководството на Рудолф ван Амстелвен или не. Долф мълчеше с наведена глава, а в най-дълбоките кътчета на душата му се зараждаше нещо, което той не смееше да назове, но което неудържимо тласкаше към устните му думите: „Помогни ми… Закрилнико на бедните и слабите, помогни ми…“ От брега на езерцето дом Тадеус наблюдаваше как децата ловяха риба. Това му доставяше удоволствие. Прекрасно бе да гледа с какво въодушевление и младежка сила дърпаха мрежите във водата. С усмивка слушаше радостните им възгласи, когато изтегляха тежкия като олово товар. Дори се смееше на разочарования им хленч, щом някоя мрежа се скъсаше и сребърният улов се изплъзнеше. Със задоволство съзерцаваше мокрите им, обгорени от слънцето тела, отблясъците на водните пръски, белите шапки на върховете в далечината, зелените склонове наоколо, юлското слънце над главите им — цялата тази красота бе според дом Тадеус доказателство за Божията доброта и безмерна любов. Той обичаше децата. Затова ги следеше, твърдо реален да им помага с каквото може. Едва се бе присъединил към малките поклонници в Шварцвалд и беше забелязвал едно високо момче, чиято удължена фигура и повелителен глас издаваха благородническото му потекло. Роден вожд. Отначало монахът помисли, че това не може да е друг освен Николас, овчарчето-избраник. И почувства как това момче завладява сърцето му. Едва след няколко часа разбра грешката си. Николас бе друг. Наистина, също снажен юноша, чието превъзходство над децата обаче не се дължеше на вроден предводителски талант. Овчарчето се познаваше отдалеч по снежнобялата дреха, по унесения поглед и известна доза достойнство, което подобаваше, но съвсем не му подхождаше.
Голямо бе разочарованието на Тадеус. Кое беше тогава странното високо момче? През следващите три дни, преди да стигнат до Ротвайл, монахът бе забелязал много противоречиви неща. Младият Рудолф, който не можеше да е друг освен синът на някой велик владетел, не спеше в шатъра при останалите благороднически деца. Рядко говореше с Николас или с двамата монаси, а ако го правеше, то мнението му се различаваше от тяхното. Тадеус чу, че необикновеният юноша бил от север и се включил в кръстоносния поход някъде по пътя — и незабавно се проявил. Той говореше латински твърде зле, но изглеждаше да е нещо като учен, прекрасен лечител, смел и обиколил много страни, който обаче никога не участваше в опасните ловни походи или при ловенето на риба, не печеше питки, не щавеше кожи, не плетеше постели и въпреки това очи не можеше да вдигне от работа. Човек можеше да го открие навсякъде, където някой имаше нужда от съвет или решение; той слагаше ред, организираше и децата доброволно му се подчиняваха. Такова нещо дом Тадеус не беше срещал досега при никое дете. А дали Рудолф бе дете? Лицето беше детско, ръстът — на възрастен, мъдростта — на стар отшелник… Че Рудолф бе дете, пролича, когато монахът го свари да плаче пред покритата каруца. Но за себе си ли плачеше момчето? Не, то плачеше, защото детската войска бе застрашена от скарлатина и защото предвиждаше големи страдания.
Тогава дом Тадеус не можеше да направи друго, освен да се разкрие, да го заговори и да му предложи помощта си. Духовникът бе изумен от борбата на Рудолф срещу скарлатината и когато момчето спечели битката с мръсните твари и успя да ги отблъсне до последния им бастион, волската каруца, а другите двама монаси в неблагоразумието си отказаха да я унищожат, на него му оставаше само едно — да се погрижи колата да избухне в пламъци. След това децата продължиха пътя си здрави и весели. Но откъде бе взел Рудолф ван Амстелвен медицинските си познания? Откъде знаеше неща, които никой не знаеше: кои са причинителите на скарлатината? Потънал в мисли, дом Тадеус гледаше втренчено ловящите риба малчугани. Колко ги обичаше! И другите деца с техните невинни личица, звънки гласове, пъргави крачета — колко ги обичаше и тях! Но това бе нищо в сравнение с любовта, която изпитваше преди всичко към другото, чуждоземното дете Рудолф ван Амстелвен. Това безпокоеше монаха. Той се боеше, че мълчаливото му удивление е голям грях. Негов дълг беше да обича всички тези деца, а не някои повече, други по-малко. И Тадеус, един умен, но смирен човек, молеше Бог да му прости тази голяма слабост. А и нещо не бе наред при Рудолф.
По въпросите на вярата момчето бе невероятно наивно. С невинно изражение на лицето, можеше да изрече неща, от които монаха тръпки го побиваха. Дали бе еретик? Дълбоко в сърцето си дом Тадеус не хранеше голямо уважение към Николас и двамата монаси, тръгнали с детската войска от Кьолн. Но той не се осмеляваше да се усъмни в свещената им мисия. А Рудолф бе стигнал до там, очевидно сам. Тадеус съзнаваше, че трябва да обича като братя както Анселмус, така и Йоханис. Затова че не можеше, виновен бе Долф с неговите подозрения. От ужасни по-ужасни… Освен това монахът разбираше, че някой ден конфликтът между Рудолф и Анселмус ще достигне връхната си точка, и не знаеше на чия страна да застане тогава. Дългът му повеляваше да избере страната на църквата, значи на Анселмус. Но на противната страна щеше да стои момчето, което така отчаяно обичаше…Децата натовариха улова за деня на магарето и поеха с песен към стана. Леонардо махаше енергично към дом Тадеус. Но той не го забелязваше. С наведена глава монахът следваше малките рибари; един честен човек, разкъсван от съмнения.