— Почакай — строго каза той.
— Защо — извика бурно тя. Как смеят да обвиняват Рудолф ван Амстелвен? О, Бог да ги накаже!
— Бог да накаже Николас ли? — ужаси се Тадеус. Марике го изгледа, пребледняла като мъртвец.
— Николас ли? — попита тя с пронизителен глас.
— Николас и дом Анселмус са отправили обвинението и довечера ще представят доказателствата. Марике изпъшка презрително.
— Няма какво да доказват, Рудолф не е еретик.
— Ах, Марике, не… знаеш, че е.
— Това не ме засяга — викна момичето и затропа с крак — Ако пратят Рудолф на кладата, и аз ще умра с него.
— Нека се помолим — разтреперан предложи дом Тадеус.
— Не искам да се моля, искам при Рудолф — изкрещя Марике и побягна. Тя занесе яденето на Долф и мълчаливо седя до него цели два часа, докато Леонардо обикаляше лагера и разузнаваше настроенията. Децата почти не знаеха какво да мислят. Повечето признаваха, че Рудолф винаги им се е виждал малко „странен“ и не особено набожен. Но също така бяха съгласни с Леонардо, когато ги призоваваше да бъдат верни на господаря си — на новия си господар: Рудолф ван Амстелвен. В същото време потреперваха от страх, като чуеха думата еретик, и се опитваха да си представят какво ли значеше да си слуга на дявола…Но най-трудно бе на дом Тадеус. При мисълта, че Рудолф е в голяма опасност, сърцето му се свиваше. Същевременно гой знаеше, че обвинението в еретичество е оправдано. Съмненията му бяха прекъснати от една много трезва мисъл: „Трябваше да се очаква някой ден Рудолф и Анселмус да влязат в пререкание, но че това ще стане точно сега, не съм очаквал. Изглежда разпрата е избухнала в неподходящ момент.“ Тадеус беше прав. Анселмус сновеше из лагера навъсен и с широки крачки и хиляди детски очи бяха в него със страх. Той кипеше. Досега внимателно бе избягвал открития сблъсък с Рудолф. В шатъра беше отстоявал различията в мненията им, доколкото бе могъл. Защото детската войска още имаше нужда от това момче. Зад стана се издигаха сурови и заплашителни Алпите. Ако някой бе в състояние да ги преведе читави през планинските вериги, то това беше Рудолф ван Амстелвен. Всъщност за Анселмус бе чудесно, че момчето полага толкова усилия, без да можеше да предположи защо! В действителност обвинението в еретичество и богохулство се бе изплъзнало от устата на монаха против волята му, на всичко отгоре и в присъствието на стотици деца. А пък Николас, този глупак, съвсем наля масло в огъня. Вече нямаше връщане назад. Сега бенедектинецът беше принуден да върви към гибелта на Рудолф. Дом Анселмус избра старателно мястото, където трябваше да се проведе процесът. Недалеч от стана се простираше обширна поляна, която леко се спускаше към езерцето. Там сигурно щеше да се съберат осем хиляди деца. Почти в края имаше голям скален отломък, Отгоре седна Николас в ослепително бели одежди, до него се намести Каролус, крачетата му се люлееха, но беше облечен като за бал. Малкият крал бе надянал всичко впечатляващо, което имаше: красивата си червена мантия, колана със сребърен обков, прекрасната кама, баретата с пера. До Каролус седеше дом Йоханис, който явно се чувстваше нещастен. До Николас бе дом Анселмус. В основата на скалата се бяха разположили останалите деца с благородническа кръв. Зад този трибунал образуваха полукръг стотина нагледвачи, всеки с горяща факла, тъй като започваше да се смрачава. Момчетата бяха изпънали тела и гледаха право напред. Пред големия камък бе оставено доста голямо място и там се бе изправил Долф. Сам-самичък. Останалата част от полето зад гърба му беше изпълнена от хиляди и хиляди деца. Най-отпред най-малките, по-големите.
— Малко по-назад, но тъй като местността бе наклонена, дори най-задните можеха да виждат какво става. Хората от средновековието се опиваха от церемониалностите и от демонстрациите на сила. Макар че тази вечер ставаше въпрос за живота на Рудолф ван Амстелвен, когото боготворяха, децата се наслаждаваха на ролята, която им бе позволено да играят. Анселмус знаеше това и беше решил да устрои разкошно представление, с което веднъж завинаги да внуши на децата кой е всъщност господарят тук. Николас откри процеса, като се изправи върху камъка и изрече обвинението. Пронизителният му глас се чуваше надалеч. — Сигурно е вече, че Рудолф ван Амстелвен е събрат на сатаната. Той общува с евреи и магьосници. Прави езически жертвоприношения на дяволи и демони. Искаше да погуби свещената детска войска с болест и чума. Той…Долф бързо вдигна едната си ръка и извика: