— Нищо от това, което казваш, не е сигурно, Николас. Трябва да го докажеш. Сред огромната тълпа се надигна ропот. На обвиняемия се полагаше да мълчи и да говори само когато го питат. Тогава се изправи дом Анселмус и гласът му прогърмя:
— Рудолф, вярно ли е, че си роден в графство Холандия, далече на север?
— Вярно е — спокойно отвърна Долф. Той изведнъж бе престанал да се страхува. Един измислен процес като този не можеше да бъде истински момчето имаше чувството, че играе в някакъв увлекателен телевизионен сериал, а както е известно, тези филми винаги свършват добре за героя. Естествено, Долф знаеше също, че това сравнение е само на шега. Нещата бяха адски сериозни. Но илюзията му бе необходима, за да може да запази спокойствие.
— Ами вярно ли е, че си се присъединил към нас в Шпайер, а не още в Кьолн? — продължи Анселмус разпита.
— Да.
— Как си се озовал в Шпайер?
— Бях тръгнал за някъде — рече Долф.
— Сам? — усъмни се монахът.
— Заедно с моя добър приятел Леонардо Фибоначи вървяхме към Болоня.
— Може ли Леонардо, синът на търговеца Боначи, да потвърди казаното? Студентът мълчаливо пристъпи в кръга. Той се подпираше леко на тоягата си и спокойно гледаше обвинителите.
— Ето ме.
— Къде срещна Рудолф ван Амстелвен?
— Бях тръгнал от Париж на югоизток. Рудолф ван Амстелвен ми спаси живота, когато ме нападнаха пладнешки разбойници. Факта, че сега съм тук и мога да свидетелствам за неговата честност, набожност и разум, дължа на смелостта му. Децата се разбъбриха. Те бяха влюбени в Леонардо и най-вече в неговото магаренце, което толкова често бе носило ранени и изтощени.
— Разкажете ни защо се включихте в детския кръстоносен поход — грубо заповяда Анселмус.
— Малко преди Шпайер попаднахме на детската войска. Съжалихме няколко изостанали деца, а после не ни пуснаха в града. Тъй като малките следваха нашия път, тръгнахме с тях.
— Не виждам защо е било нужно — подигравателно вметна Анселмус.
— Да, но аз виждам — спокойно отвърна Леонардо — Тези деца бяха изложени на неописуеми страдания. Видяхме колко зле бяха облечени, как пристъпваха на кървящите си крака и едно по едно отпадаха, как някои се свличаха мъртви по пътя и дори не бяха погребвани. Помислихме си: предводителите не са на мястото си, ние сме нужни тук. И бяхме нужни, повярвайте ми. Затова незабавно започнахме да учим децата как да се грижат за себе си. Не жалехме сили, ни Рудолф, ни аз. Ние изпълнявахме християнския си дълг, да, ние! Бум, право в целта! От обвинител Анселмус бе застрашен да се превърне в обвиняем. Монахът подуши опасността и заповяда на Леонардо да се оттегли.
— Значи установихме, че както Рудолф ван Амстелвен, така и Леонардо от Пиза са се присъединили към нас по пътя. Добре! Мнозина го сториха и бяха добре дошли. Но, Рудолф, кой ти даде правото да поемеш ръководството на кръстоносния ни поход, без някой да те е молил за това? Кой ти даде правото да командваш тези деца? Долф отметна глава.
— Никой — ясно произнесе той — Аз си дадох това право. Но дадох възможност на децата да избират какво да работят. Никога не съм заставял дете да върши нещо, което не иска. И имам осем хиляди свидетели на това твърдение. Децата нададоха весели възгласи и заръкопляскаха. Те се радваха от сърце. Но Анселмус нямаше да се даде лесно и Рудолф го знаеше.
— Смееш ли да отречеш, Рудолф ван Амстелвен, че имаш свръхчовешки сили?
— Разбира се, че смея да отрека — прокънтя гласът на Долф — Аз също съм най-обикновен човек. В борба сигурно ще загубя от Берто. В турнир ще бъда по-слаб от Каролус. Ако направим състезание по плуване, Петер и поне още двадесет момчета ще ме победят с гръм и трясък. А ако си достатъчно учен, за да можеш да провериш научните ни познания, бързо ще разбереш, че Леонардо знае много повече от мен. Аз имам само повече разум и силно тяло. Престъпление ли е това? И ако да — откога? Децата ревнаха. Долф вдигна ръка и помоли за тишина.
— Аз съм силен и не се разболявам лесно. Още веднаж — грях ли е това? Здравето, разумът и силата са дар Божи, за който никога не можем да му се отблагодарим. Всеки ден благодаря на Господ за това. „Така, вече е сигурно, че съм и набожен“ — помисли момчето. Дом Анселмус се изсмя подигравателно.