— Рудолф ван Амстелвен говори истината — ненадейно прозвуча гласът на дом Тадеус от тълпите деца — Църквата дължи голяма благодарност на ирландските мисионери. Истинска чест е да си от ирландско потекло. Долф се ухили широко.
— Ти откъде знаеше, че хлебарят Гардулф е от ирландски произход? — запита Анселмус, вече извън себе си. „Познах го по косата и очите“ — помисли Долф, но отвърна:
— Той ми го каза онази нощ, докато печахме хляба за децата. Споменът за чудото на хлябовете бе още пресен. Онази сутрин малко деца се бяха замислили откъде ли е дошла тази прекрасна закуска. Сега вече всички разбраха. Рудолф ван Амстелвен се бе погрижил за това. Тези неща можеха да бъдат оставени в ръцете на Рудолф, той намираше изход за всичко, дори за глада. Децата се разбъбриха и зашепнаха помежду си, радостни, че имат такъв силен закрилник.
— В хлябовете имаше отрова — изписка изведнъж дом Анселмус — От този час трябваше да се борим срещу скарлатината.
— Това е лъжа — гневно избухна Долф — Близо тридесет деца бяха тежко болни още преди да пристигнат хлябовете. Всички ядоха от тях, и вие дом Анселмус, и аз, и Леонардо, и дом Тадеус — и разболяхме ли се? Как само ни се усладиха. Вие, дом Анселмус, знаете, че не аз донесох болестта в стана. Напротив, вие знаете, че аз я прогоних. Но сега извъртате нещата, тъй като ме мразите. Това не е правораздаване, това е мошеничество. Тук Долф сбърка. И веднага го усети. Трябваше да внимава повече, когато отговаря, но стореното не можеше да се поправи. Целият му разум и хитрост го бяха напуснали. Свободолюбието на човека от двадесети век беше въстанало срещу тази комедия. Той щеше да изкрещи истината, пък макар и да се касаеше за живота му.
— Как се осмеляваш да наричаш лъжец един ръкоположен духовник, злодей такъв — изпищя изведнъж Николас.
— Ще се осмеля да кажа и още много неща — викна Долф извън себе си.
— Всичките ви твърдения и обвинения са безпочвени. Те са лъжи и децата знаят това. Аз не се опитвам да ги спра да не ходят в Генуа. Защо ми е нужно? Нали също съм тръгнал натам. И аз искам да видя чудото. Искам да съм там, когато Николас се изправи на брега, разтвори ръце и накара морето да пресъхне. Че кой не желае да стане свидетел на такова нещо?
— Защо тогава непрекъснато се опитваш да ни наложиш почивки? — рязко го прекъсна Анселмус.
— Налагам ви почивки, защото честта ми забранява да изоставя болните и слабите. Защото честта ми забранява да оставя децата да мрат от глад по пътя. Само затова! Ако това е грях, ако грижата за ближните е престъпление, аз съм съгласен да се покая. Но не съм съгласен да бъда руган от хора, конто са поели предводителството на този кръстоносен поход, а явно не са в състояние да се грижат за поверените им деца! Долф чу зад себе си одобрителна врява. Нещата пак потръгнаха.
— Ти ме оскърбяваш, Рудолф ван Амстелвен. Оскърбяваш и Бог.
— Това не е вярно. Не съм оскърбил Бог с грижите си за Божиите деца. Изведнъж Долф се обърна към уплашения Николас.
— Ето, Николас, пастирчето, е светец. Чул е гласа на ангелите. Нека той каже дали доказателствата, които така нареченият дом Анселмус представи, са достатъчни, за да бъда осъден. Аз ще се подчиня на неговата присъда. На Долф вече му бе омръзнало и се опитваше да ускори нещата. Осланяше се на нерешителността на Николас, макар да знаеше на какъв риск се излага. Ако пастирчето застанеше на страната на Анселмус, той бе загубен. Но дали щеше да посмее? Глъчката зад гърба му показваше, че повечето деца го подкрепяха. Николас не бе ненормален, несъмнено и той беше забелязал това. Дали щеше да дръзне да се опълчи срещу децата? Долф гледаше право в Николас, който, изумен, бе седнал и се чувстваше неловко. Тъй като стоеше с гръб към тълпите деца, Рудолф не забеляза как Франк и една голяма група момчета излязоха напред. Малкият кожар държеше в ръка прословутия нож, с който бе работил цял ден, острието му проблясваше в светлината на факлите. Другите държаха остри като бръснач камъни и късове желязо, с които обработваха кожите. От другата страна зад гърба на Долф отново бе пристъпил напред Леонардо заедно с Марике и Петер, последвани от много момчета и момичета с къси копия, ръждиви игли и парчета въже с твърди топки на края. Застанал до стотината момчета с факли, Фредо бе вдигнал ръка, сякаш готов всеки момент да даде заповед. Но наоколо цареше мъртва тишина. Децата стояха в светлината и чакаха присъдата на Николас. Той усети заплахата, която идеше от тях. Двамата монаси върху скалата също забелязаха знака за метеж. Анселмус пребледня. Йоханис се усмихна и смирено събра ръце, сякаш искаше да помоли Бог да дари Николас с мъдрост за справедлива присъда. Напрежението растеше. Ала още някой сметна за необходимо да упражни натиск — Каролус. Докато Николас, потънал в мисли, претегляше „доказателствата“, които бе изброил Анселмус, малкият крал на Ерусалим изпълзя върху скалата. Червената му мантия грееше в светлината на факлите, сребърната бродерия на колана му блестеше. Той представляваше прекрасна гледка.